„Смисълът на образованието“, Даниел Грийнбърг

“The Meaning of Education” by Daniel Greenberg (sudburypress.com)

Превод Ирина Борова

Вярвам, че една от основните причини, поради които Съдбъри Вали има проблем със създаването на чувство за сигурност у родителите, когато изпращат децата си тук, е недостатъчното разбиране за основната цел на образованието и как тя засяга децата и обществото. Това е също и причината традиционните училища да не успяват да разберат, защо продължават да се провалят, въпреки многократните усилия по „предефинирането на целите“ и „реформирането на образованието“. Почти всички нововъведения в училищата са били и продължават да бъдат в такива области като учебни програми, администрация, педагогическа методология, както и на други такива второстепенни нива, всяко от които зависи в своята същност от основната цел на образованието, на която служи. Този дефицит на разбиране при най-фундаменталното ниво не може да бъде отстранен чрез каквито и да било усилия на други нива. Струва ми се, че за да разберем основната цел на образованието, оправдано са нужни доста усилия. Нека тогава да започнем от самото начало.

Ражда се дете, то расте и в крайна сметка се превръща в един зрял член на общността. Какво е това, което обществото очаква да се развива у детето по време на този преход? Или, с други думи, каква е основната същност на трансформацията, която превръща едно дете в зрял индивид? Отговорът на тези въпроси е, че зрелостта се състои в способността да се справяш независимо, непрекъснато и успешно с изискванията на живота.

Способността да се справяш е задача с много измерения и с отворен край (без предварително зададени възможни отговори). Тя включва много на брой взаимно свързани процеси, като известните от тях не са напълно разбрани, а непознатите – тепърва ще трябва да бъдат изследвани. Непълен списък би съдържал дейности като сензорно възприятие, наблюдение, изграждане на модели, интегриране на данни, анализ, решаване на проблеми, съзерцание, действие, реакция, запомняне и учене. Това е впечатляващ, почти плашещ набор.

Изискването, че възрастните трябва да могат да действат независимо, не означава, че те трябва да са самотници, или да могат “да се оправят сами“ в живота. Това означава, по-скоро, че те трябва да бъдат завършени личности до степен, да се справят в живота, без да бъдат зависими от други хора в процеса на вземане на решения. Защото човекът е социално животно, и може да се приеме, че независимостта предполага и включва необходимите умения за сътрудничество с други хора, за да се постигнат целите, които са от взаимна полза и по-добре биха били постигнати заедно с другите.

Смисълът в това възрастните да са способни да се справят непрекъснато, е, че те трябва да бъдат в състояние да отстояват себе си ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, до края на живота си. Книгите по биология ни посочват почти невероятното естеството на сърцето, което бие без да спре милиони пъти в продължение на един човешки живот. Много по-невероятна е способността на зрелия ум да се справя с безбройните предизвикателства в живота, без да ни предава година след година. Милиарди данни се преработват, милиарди неотложни задачи се решават, и не само от време на време, а през целия период, докато човек е жив.

Необходимостта да могат възрастните да се справят успешно, означава, че те трябва да открият начини да оцеляват, да бъдат психически и физически здрави, да направят така, че да бъдат посрещнати техните основни физически, емоционални и духовни нужди, както и да имат усещането за собствена стойност, което да ги кара да чувстват, че тяхното съществуване има смисъл.

Изискванията на живота са всеки един от безбройните удари и предизвикателства, на които животът подлага организма, борещ се да оцелее. Те варират от дълбоки и сложни въпроси (като търсенето на смисъл, на поминък, копнежа за устойчиви и значими взаимоотношения със семейството и приятелите), до простите и обикновени неща (като например какво има за закуска, как да стигна до работа, какво да облека).

Дори само след кратките разяснения по-горе, лесно се вижда, че извършването на прехода от раждането до зрялата възраст, е гигантски подвиг. Един въпрос изниква веднага: Как, за бога, Природата предвижда този преход да се случи успешно, така че човешкият вид да оцелее? И по-специално, като се има предвид днешното настоятелно говорене, че една огромна инвестиция в съвременните училищни системи е абсолютно от съществено значение за опазването на бъдещето на света, как човечеството е успяло да се съхрани през първите си около милион години, без да се ползва от постоянно подобрявани учебни програми, стандартизирани тестове, напреднало обучение на учители, психологически консултации, специално образование, учители по специални предмети, координатори, администратори, ръководители, помощник-учители, както и всички други от екипажа, които сякаш вечно не ни достигат?1

Ще продължа в обратен ред, като ще се спра на всеки един от сегментите на моята дефиниция на съзряване и ще се опитам да хвърля малко повече светлина върху това, как естественият ред се е справил чрез вградени механизми, които управляват процеса на израстване. Да започнем тогава с изследване на изискванията на живота.

Биологичното оцеляване повелява, че всеки вид е по рождение надарен с необходимите инструменти, за да отговори на изискванията, които животът ще постави пред него. За най-основните нужди като вода, храна и подслон – това е твърде очевидно, за да изисква коментар. Дори и новороденото бебе знае кога е гладно или жадно, и активно търси утеха и защита от своята майка.

Индустриалната ера обаче не е пропуснала дори такива базисни области от своя ревизионистки контрол. Тя не е могла да се примири с това просто да се оставят бебетата сами да развият свои сетива за тези нужди, което би позволило на тези сетива да функционират по естествен начин през целия живот. Индустриалната мисъл се намесва тук и диктува определени часове за кърмачета, а по-късно и за децата, и дори за възрастните, през които да пият и ядат, освен това създава неестествени защитени пространства – бебешки люлки и кошарки – заменяйки с тях, онези места, които децата по рождение биха търсили. Обсъждал съм и другаде причините, поради които индустриалната ера се намеса в тези естествени схеми2. Но каквито и да са причините, резултатите са ясни: хора, които са възпитани да игнорират вроденото си усещане за тези основни нужди, губят естествената си ориентация за тях и развиват зависимости от заместители и всякакви разстройства, свързани с тези заместители.

Един здравословен начин на възпитание би дал пълна свобода на децата от самото начало на живота им, да разпознават и да изразяват техните основни нужди. Колкото по-рано това започне, и колкото по-дълго оставим детето да се развива без външна намеса, толкова по-вероятно е, тези деца да преминат през живота с твърдо установен набор от вътрешно съставени принципи, които им позволяват да различат потребностите, които са реално важни за тях, от потребностите, които са изкуствено въведени от други. Всъщност, най-крайните ексцесии на нашата потребителска икономика, могат да бъдат обяснени директно с неспособността на хората да направят това разграничение, а тя от своя страна се дължи на това, че сме отгледани на база принципите от индустриалната ера.

Животът поставя други, не толкова очевидни изисквания към личността от най-ранна възраст. Най-важното от тях е комплекс от поведенчески маниери, които ще наричам „необходимост от намиране на смисъл в средата“. Всяко живо същество е организирана колекция от молекули, която комуникира със своята среда посредством безброй физико-химични взаимодействия. Хората са освен това надарени със съзнание, което им дава възможност да мислят за тези взаимодействия, както и да се стремят силно към това да им придадат форма и смисъл. Мисленето е дейност, от която хората не могат да избягат; човешката раса не разполага с опцията да съществува в режим на не-мислене.

От момента на своето раждане децата са природно предразположени да използват всичките си ресурси, за да развият усещането си за ред в битието. Най-очевидните средствата, използвани от хората при намирането на смисъл в средата, са употребата на нашия сетивен апарат и обработката на данни от нашите мозъци. И двете средства влизат в играта от момента на раждане.

Количеството информация, с която човек трябва да се справя по всяко време е наистина потресаващо като обем и като разнообразие. Ние не разполагаме и с минимална идея за това, как се осъществява преработката й – как мозъкът създава системи, които да идентифицират, представляват, символизират, организират и разпределят по важност този огромен материал. Всичко, което знаем е, че това се случва, и че хората са надарени по природа с необходимите инструментите да го правят. Факт е, че ако искаме хората да развиват своя потенциал да разпознават и да се справят с изискванията на живота, колкото е възможно по-пълноценно, ние трябва да им предоставим всяка възможност, да използват тези вродени инструменти и да усъвършенстват способността си да проектират смисъл върху средата си.

Огледалното на това твърдение също е вярно. Всяка външна намеса в личния процес на търсене на смисъл в света, затруднява изграждането на вътрешната увереност на този човек, а тя му е необходима, за да продължи развитието си устремено напред. Вмешателството на другите може да доведе до трайни увреждания в когнитивното развитие. Всъщност колкото по-интензивен е натискът да преминат децата през индустриалния процес на обучение, толкова по-вероятно е резултатът да бъде появата на разнообразни личностни, поведенчески и образователни проблеми.

Вижте децата, които израстват в един дом, където няма излишна намеса intervention-free, или които посещават едно intervention-free училище като Съдбъри Вали. Разгледайте ги отблизо и ще видите, че във всеки един момент, те определят сами за себе си това, което животът изисква от тях. Разпознаването на тези изисквания от децата е действително мигновено и задвижва комплекс от реакции, който води до успешното справяне.

Казано на прост език, в Съдбъри Вали виждаме как децата решат сами какво да правят във всеки един момент от деня, без никакво позоваване на външно спусната програма. Те разпознават кога са гладни и жадни, кога им е топло или студено, кога са енергични или уморени. Те се справят с домакинската работа, която са захванали те самите, както и с дейности, които са организирали. Те по всяко време се ръководят вътрешно, търсейки, без някой друг да ги подканва, хармония между вътрешния си дух и света наоколо.

Условието, че зрелите възрастни трябва да се справят успешно с изискванията на живота, поражда много сложен въпрос – а именно, какъв е смисълът на думата „успех“, когато говорим за човешки живот. Както ще видим, отговорът на този въпрос е, най-малкото парадоксален.

Няма кой знае какъв проблем в това отношение от гледната точка на разбиранията през индустриалната ера. Цялата индустриална среда е изградена около производството на материални блага. В такава среда, успехът е съизмерим почти изцяло със стойността на благата, натрупани и / или произведени. Успешна култура е онази, която е богата, тя е елиминирала „бедността“ и е създала големи производствени резервоари. Успешните хора са лица, които притежават богатство. Дори в онези области, където успехът има и други показатели – като чест, престиж, възхищение от колегите – те обикновено се транслират в парични измерители, така че хората, които имат рейтинг по някой от тези други показатели, се очаква също така да бъдат възнаградени финансово и материално, като потвърждение на тази оценка.

В индустриалното общество моделите за успех са рутинизирани като моделите на производство. Има формули за успех, и всеки който не може да ги следва безпогрешно, е заплашен от провал. Индустриалната система за отглеждане и обучение на деца трябва да им внуши правилните формули, и да се увери, че те ги изпълняват точно. Единственото което можете да получите в следствие на грешка в индустриална среда, е неприятно забавяне, което сте могли да избегнете, ако не бяхте направили предвидимата грешка на първо място. В индустриалното мислене, човек не се учи от грешките си; човек се учи от успехите. Грешките са признак за неспособност. Образователната система, която обслужва индустриалното общество набляга върху избягването на грешки и перфектната точност.

В постиндустриална обстановка, целите са изцяло различни. 3 Рутинизираното производство на материални блага представлява минимален интерес за хората, защото в голямата си част то се свежда до автоматизирани машинни процеси. Вече няма никаква нужда от това, човек да се държи като робот, за да се създава материални богатства. Цялата тема около производството на материални блага изчезва на заден план. Оцеляването е почти сигурно в постиндустриалната обстановка, и хората са погълнати в съвсем различен набор от дейности.

Фокусът в постиндустриалните общества е върху креативността и иновациите, върху намирането на нови начини за възприемане на нещата, за изобретяването на голямо разнообразие от модели на света, които са предмет на постоянно преразглеждане и замяна. „Кое е вярно?“, въпросът на линеарната индустриална епоха, се заменя с „Какво е интересно?“ в постиндустриалната среда. Чувството за свобода, всепроникващо в постиндустриалната действителност, е заплашително, дори ужасяващо за хората от индустриалната епоха, които влизат в контакт с него.

Цялата история на човечеството показва, че хората са надарени от природата с вродена способност да използват своите мозъци за създаването на почти безкрайно разнообразие от модели на реалността. Ходът на историята, и даже на праисторическите времена, не е ни повече ни по-малко сагата на постоянните човешки иновации, основаващи се на натрупания опит и належащите нужди. По същата причина, както историята, така и психологията показват безспорно, че креативността изисква изследването на безкраен набор от вариации, по-голямата част от които ще бъдат отхвърлени като безполезни. Здравият ум се учи почти от раждането да експериментира с най-различни модели за света и да очаква само някои от тях да се окажат верни. Успехът, спрямо същността на човешката природа и така както е преоткрит в постиндустриалната ера, включва способността да възприемаме грешките като нещо нормално, и да продължаваме, без да спираме, да търсим работещи модели.

Мозъкът е предназначен да формира модели на реалността от потока на данни, които получава; и както всяка друга човешка дейност, тази основна функция на ума се подобрява с практика. От това следва, че децата, които се оставят да се развиват следвайки своя вътрешен ритъм, ще водят една безкрайна борба срещу менталния хаос, без никаква външна намеса. Ето защо значението на успеха спрямо същността на детето, както и на възрастния, се определя като способността непрекъснато да образуваме нови и по-добри модели за света, и да отхвърляме тези, които вече не са ни от полза, за да се справим с изискванията на живота.

Зрелостта предполага и способността да се справяме непрекъснато с изискванията на живота. Не е достатъчно да се ангажираме в спорадични изблици на дейност; предизвикателствата на живота са постоянно пред нас, и ние трябва да се приспособяваме спрямо тях винаги, ако искаме да функционираме ефективно като възрастни.

Децата са родени със способността да се занимават с продължителни дейности, без да се подбуждат от изкуствени външни стимули. Няма такова нещо като отегчено новородено. Ако на децата се даде правото да следват своите вродени импулси за овладяване на тяхната околна среда, те никога няма да скучаят изпълнявайки тази задача, тъй като по своята същност тя е безкрайна и очарователна. Няма как да подчертая достатъчно силно простия факт, че децата, които са свободни да използват своите умове без външно наложени ограничения, от раждането си ще се ангажират непрестанно в дейности по изграждане на модели.

Способността на децата да се фокусират и концентрират за изключително дълги периоди от време, зависи от това дали са свободни да следват своите вътрешни програми. Веднага след като вниманието им се пренасочи към умствени задачи, наложени им от други, те започват да губят тази способност, тъй като съответната задача вече не е свързана с нищо, което те възприемат за жизненоважно за продължаване на тяхното функциониране. Този феномен е често наблюдаван във всички сфери на живота. Всепризнато е, че хората от почти всяка възраст намират за трудно да поддържат интереса си към предмети или дейности, които са им наложени от външни лица. Вниманието се разсейва, паметта избледнява, изтощението настъпва бързо.

Този проблем измъчва училищата от индустриалната ера, които продължават да са ангажирани с налагането на индустриалния план на своите клиенти. Училищата, основани на този мироглед, не могат да си позволят лукса да разрешат индивидуални вариации в дейностите, тъй като самото съществуване на функциониращо индустриално общество изисква висока степен на стандартизация и дехуманизацията на хората в това обществото.

Тъй като такива училища трябваше да натикат учебната програма в главите на учениците си, и тъй като учащите по правило успяваха да задържат вниманието си само за кратки периоди, цялата образователна система беше построена около регулярни кратки дози индоктриниране (или както се нарича „преподаване“), нарязано на малки времеви сегменти и на малки парченца информация, прилагано с осакатяваща редовност за дълъг период. Дори такъв внимателно замислен опит за масово промиване на мозъци (или „обучение“) може да успява само дотогава, докато децата приемат като основна предпоставка, че индустриалното общество изисква този резултат, за да функционира ефективно.

След като индустриалната ера постепенно взе да остава в историята, все по-голям брой деца започнаха да осъзнават, че налаганата им стандартизацията е анахронизъм. Това осъзнаване е по-скоро интуитивно, отколкото аналитично, но въпреки това е широко разпространено. В резултат на това, училищата започнаха бързо да губят способността си чрез принуда да постигат у всички ученици едно стандартно ниво на компетентност в границите на промишлените предмети, без значение колко вариации въведоха в процеса.

Постиндустриалните хора са длъжни непрекъснато да насочват вниманието си по отношение на силно индивидуализираните си модели на живот. Докато децата растат, те трябва да натрупват богат опит чрез неуморни занимания с тази задача. Едно ефективно постиндустриално образование трябва да бъде напълно свободно от тиранията на сегментираното време. Задачата става фокуса. Децата в постиндустриалните училища трябва да учат точно обратното на това, което те трябваше да учат досега – а именно, те трябва да имат право да развиват своята вродена упоритост в старателното разработване на проекти до мига, в който резултатите ги удовлетворяват. Всички опити за намеса в това развитие чрез въвеждане на времеви слотове, семестри, етикетирани години, тестове с ограничено време, са разрушителни за естественото съзряване на детето.

Зрелостта включва способността да се справяш самостоятелно с изискванията на живота. Тази характеристика е най-слабо разбираната от всички, които обсъдих дотук.

Една от фундаменталните реалности на съществуване е отделната индивидуалност на всяко живо същество. Тази авторизация на живота е голяма загадка, и е не по-добре разбрана от същността на самия живот. Ние не знаем как чувството за себе си, за уникалност, за цялостност, за индивидуалност се развива в един човек, но всеки писател, поет или философ е писал обилно по темата. Тук се корени причината за универсалната самота, която спохожда  човечеството, и отправната точка за всички човешки социални взаимодействия, които в крайна сметка водят до сътрудничество и общност.

Животът не дава на хората избор по този въпрос. Ние сме отделни индивиди, и ние трябва да действаме като такива. Природата ни дава ключов инструмент, който ни позволява да функционираме самостоятелно: персона, която всеки от нас е, и която е определена като Аз, като характер, като персоналност. Новороденото дете я има, но му трябват години преди да се развие пълното му съзнание за неговата индивидуалност, а точно това е дългия процес на развитие, който е ключов фактор за постигането на зрялост.

В каквото и общество да са родени, хората трябва да действат като независими личности през целия си животи. A ключовата разлика между една епоха и друга, една култура и друга, е степента, до която на децата се позволява да действат уникално, според тяхното собствено вътрешно призвание и дух. Индустриалните общества са ограничени да инвестират огромно количество енергия в заличаване на границите, делящи една личност от друга, и да се опитват да наложат висока степен на конформизъм в цялата група от индивиди, които съставляват обществото. За да направите това, ще влезете изцяло в противоречие с човешката природа, и затова процесът изисква изключително груб и дълготраен период на принуда, често продължаващ и през зрялата възраст до смъртта. Училищата от индустриалната епоха са само едно малко винтче в процеса на промишлена хомогенизация, но те са чудесни примери за жестокостта и неумолимостта на прилагането на сила, за да се вкара някой в калъп за целите на максимално възможната степен на униформеност. Индустриалните общества обаче не са единствените, които действат по този начин. Други култури са търсили и продължават да търсят начини да омаловажат индивидуалните вариации, и те по същия начин са длъжни да направят това чрез прилагането на натиск, особено по време на детството.

Постиндустриалното общество разчита изцяло от уникалността на всеки индивид, а оттам и на способността на хората да се самоопределят с увереност и самочувствие. За да растат децата със силно усещане за себе си, те трябва да бъдат освободени от всички елементи на страх, които съпътстват прилагането на принуда. Страхът е големият враг на независимостта, и премахването на страха е перспективата, която постиндустриално общество, отдадено на свободата, обещава на своите членове.

За целите на постиндустриалното училище, в него не трябва да има и следа от автократична структура, независимо дали в администрацията, правилата, или обучението. Всеки човек в училището, независимо от възрастта си, трябва да получава еднакво уважение и равен глас при изразяването на неговите / нейните нужди. Едно успешно постиндустриално общество, в чиито корени стои концепцията за индивидуалната творческа свобода и взаимното уважение между равноправни, по необходимост ще се основава на демократични принципи за възрастни, и на последователното прилагане на тези принципи от най-ранната възможна възраст, на която може да бъде постигната междуличностна комуникация и самостоятелни действия.

Независимостта на индивидите по никакъв начин не изключва или противоречи на общностното в действията между индивидите. Хората търсят взаимното си сътрудничество през цялото време. Независимите хора работят заедно по избор, а оттам те изграждат връзки, които са важни за всеки един от тях, както и за цялата група. В действителност степента на участие в обществено полезни дейности при хората с чувство за вътрешна цялостност е безкрайно по-голяма от тази, постигната от хора, които са принудени да работят заедно. За последните, общността е символ на принуда, на нещо което трябва да се отбягва и изврати по всеки възможен начин; в първия случай, общността е източник на вътрешна радост по всяко време, тъй като тя помага за изпълнението на личните цели, но и на целите на групата.

Училище, което насърчава независимостта, може да направи това само по един начин: чрез предоставяне на независимост. Свободата не може да бъде подразделена. Или си свободно същество, или не. Децата разбират това с кристална яснота. Само едно малко кътче на власт в уж демократична среда е достатъчно, за да създаде лъжлива концепция за демокрация, а децата усещат такива обрати незабавно. Постиндустриалното училище трябва да е такова, в което децата се учат да използват свободата и независимостта, чрез това да са свободни и независими през цялото време.

Вече сме готови да погледнем в същината на въпроса: какво означава да бъдеш в състояние да се справиш. Защото в справянето, е ключът към успешния живот във всякаква среда, а образователна система, която не дава на децата възможност да се научат как да се справят, не може да произведе функционални възрастни.

Какво точно означава да се справиш, може да бъде установено само спрямо предмета на дейността. През индустриалната ера трябва да бъдеш в състояние да се справиш с живота в индустриалното общество. Това означава, че възрастните трябва да са в състояние да приемат, без да протестират, дехуманизацията на индустриалната култура, и всичко, което върви с нея: уравниловка, роботизиране, ограничена независимост в действията, послушание, както и притежанието на малък брой специфични несложни умения, които са необходими, за да се движи индустриалната машина. Училищата на индустриалната ера, както и семейните ценности, обявени от социални и религиозни мислители в индустриалните общества, всички от тях  съдействаха за създаването на среда за децата, в която те ще се превърнат във възрастни с необходимите индустриални характеристики. Всъщност, да се насърчи едно училище като Съдбъри Вали, базиращо се на постиндустриални концепции в една индустриална среда може да бъде направо подривна дейност за това общество. Има подходящо време и място за всичко.

От друга страна, когато ние изследваме какво е значението на „справянето“ в постиндустриална обстановка, откриваме нещо съвсем различно и ново на световната сцена. В тази система, към която САЩ и останалата част от Западния свят бързо се движи, справянето на първо място означава намирането на творчески решения в един непрестанен поток от нови предизвикателства, които нямат граници в пространството, времето, разнообразието, или сложността. Това, разбира се, е това, с което човешкият ум е проектиран от природата да се занимава, и това, което той прави най-добре, когато го е практикувал от ранна детска възраст.4

Най-важното нещо за постиндустриалното справяне е неочаквания характер на проблемите, които изникват ден след ден. Това е в ярък контраст със ситуацията през индустриалната епоха, когато си имахме работа със сравнително малка и добре определена гама от понятия и действия. В днешния световен ред информацията се стича към всеки индивид от всяко кътче на земното кълбо, без значение на разстоянието или националните граници. Един ефективен възрастен трябва да е готов да се справи с нови култури, нови ценностни системи, нови езикови структури, нови философски системи, почти без усилие. Постиндустриалния ум трябва да може лесно и умело да изгражда и модифицира световни модели, и да разбира моделите на другите.

Точно това е активността, в която децата в училище, като Съдбъри Вали участват по време на престоя им в училище. Те действат не само като се опитват да разберат нещата сами, но и като интензивно взаимодействат с други хора и се учат как да „влязат в техните мозъци“. Всъщност, една от най-разпространените дейности в училището е личното взаимодействие с голямо разнообразие от хора от различни темпераменти, културни корени и възрасти. Това взаимодействие е изцяло погрешно разбрано, ако на него се гледа като „създаване на приятелства“ , или „социализация“ (т.е. „учене как да се разбираме с хора“). Такава номенклатура принизява процеса и пропуска същественото. Централната роля на социалното взаимодействие в Съдбъри Вали е интензивното съприкосновение на всяко дете със светогледа на другите деца, независимо дали на приятели или просто познати. Човек трябва само да прекара известно време в гледане ( от разстояние), докато тези взаимодействия се развиват, за да разбере, че участващите страни интензивно сондират помежду си, опитвайки се да конструират общ език, с които те взаимно могат да разберат идиосинкретичните си модели. Отново и отново, хората, които са посещавали като деца Съдбъри Вали, сочат тези междуличностни взаимодействия за най-важния фактор за израстването им по време на училищната степен – те определят умението да разбират чуждите модели на реалност и способността да се вживяват и разграничават от тях в хармония като най-основната и най-полезна училищна дейност.

Да оставим настрана междуличностните взаимодействия, основната работа на учениците, докато са в Съдбъри Вали винаги е била практикуването на изграждането на работещи модели на света. Тези модели не са просто статични структури, но също така включват в себе си уменията за справяне с промени, за решаване на проблеми, както и за намирането на нови предизвикателства. Със сигурност училищата на индустриалната епоха също се усъвършенстваха през последните години в приказките за умения по „решаване на проблеми“, „обучение на децата как да мислят“ и т.н. Но тези училища винаги гледат на тези дейности от гледната точка на индустриалното  мислене, като рутинни схеми, които могат да бъдат преподадени, подобно на всяко друго механично умение. Така ние откриваме в съвременната учебна  програма такива абсурди като обучение или тестове за креативност (като че ли това може да се определи и измери), или алгоритъм за решаване на проблеми (едно противоречие в термините, тъй като един проблем не е истински проблем, ако съществува алгоритъм за неговото решаване, направо тавтология).

В действителност, хората не се нуждаят от това, да бъдат научени как да мислят или как да изграждат модели за света, или как да решават проблеми, или да бъдат креативни. Природата ни е създала с тези умения, те са вродени притежания на всеки човек, и е нужно само време, търпение и свобода, за да развием тези умения до най-пълния им потенциал, без външна „помощ“.5 Най-яркият пример за естествената склонност на човека да редуцира заобикалящия ни свят до смислен модел, е поведението на двегодишните („ужасните две“), които току-що са придобили мобилност и някаква вербалност. Децата на тази възраст са неуморни и наистина неудържими в стремежа си да изследват тяхното обкръжение. Те не се нуждаят от „мотивация „, „учители“, „класове“, от тестове или доклади за прогреса им, от нежелани оценки. Те вършеят наоколо независимо от препятствията на пътя им и никога не се отказват, освен ако тяхната воля не е била брутално пречупена. Те могат да търсят помощ от възрастните, и не се нуждаят от стимули за това. Всъщност, често възрастните си мечтаем поне за миг да спрат да го правят.

В Съдбъри Вали ние виждаме как този вид търсене от децата процъфтява чак до завършването им – и дори след това, в живота им като възрастни. Децата, на които им е дадена възможност да се справят със света без намеса през ранните им години, продължават и след това да го правят без усилие и с все по-голямо умение година след година.6

Не мога да изоставя тази тема, без да коментирам нещо още по-неразбрано от междуличностното взаимодействие – а именно, дейността „игра“. Превърна се в мода да се разглежда играта, донякъде снизходително, като форма на подготовка за живота. Аргументът е, че в общи линии, въпреки че играта сама по себе си е доста фриволна, тя има полезни странични ефекти, като например да се научите да броите, или да вършите елементарни математически операции, или да четете. Тези странични ползи са случайни, и са основателно гледани с подозрение от традиционните индустриални преподаватели, които посочват, че ако желаният резултат е специално умение, то тогава би било по-ефективно да се обучават децата директно на това умение, вместо да се разчита на случайността да го произведе.

Училищата от индустриалната ера са прави в опита си да понижат важността на играта и да я считат за загуба на време по отношение на целите им. От друга страна, играта е в центъра на постиндустриалното образование. Това е, по своята същност, спонтанното прилагане на всички дейности, полезни за справянето с живота. Всъщност, играта е точно да се справяш с живота – не е просто практическа подготовка за бъдещия живот, а самият живот за тези, които са ангажирани с нея.

Децата разбират това и всички възприемат играта като реалността на своето съществуване. За тях тя е неподправен и непрекъснат процес за изграждане на модели, за решаване на проблеми, социализация, организация, творчество, иновация, на доста неща. Те са напълно погълнати от нея, фокусирани са върху нея, с всичките й подробности, развълнувани от нейните успехи и депресирани от провалите й. Децата, които имат право да растат без ни най-малко да чувстват, че играта е по някакъв начин нежелана дейност, продължават да играят през целия си живот и да използват играта като главен инструмент за собственото си неспирно израстване. 7

Играта в постиндустриалните култури не е подготовка за живота, тя е самият живот, живян по най-добрия начин. Доколкото играта на подрастващите е била подложена на намеса или потискане, тяхното развитие в ефективни възрастни ще бъде възпрепятствано. Ако едно училище или друга среда, в която децата прекарват време, не прави нищо повече от това, да даде на децата свободата да играят, както желаят, то то би свършило отлична работа в едно постиндустриално общество.

Въпреки това, самата дума „игра“ е натоварена със снизходителни конотации, които внушават липса на сериозност, известна степен на тривиалност, на една дейност, която е напълно излишна в сериозна обстановка. Страхувам се, че никакви възхвали или обяснения не могат да реабилитират тази дума. Така че докато ние наричаме това, което децата правят у дома и в училище „игра“, ще трябва да представяме най-различни заплетени уточнения, за да придадем на думата реална тежест.

Може би ще помогне, ако се посочи на хората, че „игра“ също така, може да се обозначи като „R&D“ – Research and Development (изследване и развитие), фраза, която има почетно място в постиндустриалния език, и която описва почти перфектно ролята, която тази дейност заема в живота на децата. Това, което правят децата в Съдбъри Вали през по-голямата част от деня си е R&D в реално време – сериозно, устойчиво, интензивно, с богато въображение, възторжено, тъжно, пъстро и ужасно сложно R&D, което може да протича в продължение на дни, седмици, месеци и години, докато не решат да пристъпят към следващия си „проект“. Няма как един внимателен дългосрочен наблюдател да третира техните дейности, както нещо с малка задълбоченост. Всъщност, аз съм сигурен, че сериозни изследвания на многолицевия характер на така наречената „игра“ в Съдбъри ще открият всички аспекти на типичното за възрастните R & D, което формира гръбнака на една постиндустриална култура. 8

Вярвам, че е възможно да се общува много по-ясно с родители и посетители, след като вече сме вникнали малко повече в същността на целта на образованието, и как тя се отнася до сегашното състояние на културата. Коренът на почти всички недоразумения в Съдбъри Вали са различните концепции на различните хора за смисъла на целта на образованието – т.е. за това какво означава да се развие способността да се справяш самостоятелно, непрекъснато и успешно с изискванията на живота.

Повечето родители в тази страна, както и повечето хора от други страни, приемат тази цел, както е зададена, но привързват всички нейни части към начина на мислене от индустриалната ера, тъй като в по-голямата си част те са израснали в индустриално общество. Тъй като за хората е почти невъзможно да разпознаят зората на една нова ера, за която по никакъв начин не са били подготвени, те просто не могат да разберат, как една и съща цел може да означава най-различни неща, когато се отнася към исторически епохи, които се различават значително по своята същност.9

Много енергия може да се спести, само като се позовем на споменатата по-горе цел на образованието, към която почти всеки се присъединява, както и чрез обсъждане на значението й за другата страна. Защото истината е, че ако някой не схване значението на целта на образованието в контекста на постиндустриалната култура, по никакъв начин няма да убедите този човек, че Съдбъри Вали е смислено училище, или всъщност че е училище изобщо.

Само хората, които споделят с нас същото разбиране на постановките в определението на целта, могат да се включат в един продуктивен диалог за нея. С такива хора е възможно и ползотворно (и за двете страни) да се изследват по-задълбочено значенията на всяка фраза в израза, и да се насочи тяхното мислене по проблемите на постиндустриалната епоха. Такива хора изглеждат отворени за нови модели, които не са съществували, когато са били млади, и разкриват себе си като хора с желание да участват в споделянето на вълнуващите нови перспективи пред децата им в 21-ви век.

В действителност, сериозни диалози с хора, които споделят с нас в Съдбъри Вали общо разбиране на целта на образованието, е много вероятно да доведат до различни видове училища и образователни инициативи със същност като нашата, но с други външни структури, които ние все още не сме предвидили. Можем да очакваме през следващите десетилетия да видим истинска експлозия от различни форми, които са също толкова благоприятни за пълноценното израстване на децата в постиндустриалния свят, каквото е училището Съдбъри Вали днес.

1. „Постиженията на малките деца до петгодишна възраст са забележителни … Те се научават да седят, да пълзят, да се изправят, да ходят, да говорят (дори на няколко езика), наред с други неща, и тъй като почти всички бебета постигат тези изключително трудни задачи, ние не сме така впечатлени от техните постижения, колкото би трябвало да бъдем. Вместо да признаем колко успешно са се справили с това да научат сами себе си на задачи, които биха били много трудни за който и да е възрастен, ние сме добили представата, че, когато те станат на четири или пет години, можем да се заемем с образованието им и да започнем да ги учим на всички наистина „важни“ неща, които те ще трябва да знаят, за да бъдат успешни и продуктивни възрастни …. Дори ако признаем, че нашите намерения са добри, което никак не се подразбира, бих настоявал, че ние никога не сме били в състояние да направим нещо за нашите деца толкова добре, колкото те са направили сами за себе си. “ Alan White, „Learning to Trust Oneself“ The Sudbury Valley School Experience, 3rd ed., (Sudbury Valley School Press; Framingham, MA, 1992) p. 21.
2. „Всички индустриални култури имат … развити методи, които гарантират оцеляването на техните ценностни системи и на техния индустриален лайфстайл; първо, в периода на израстването, и второ, през целия живот като възрастни …. Основният индустриален механизъм за оцеляване е явен контрол на индивида от общността. Този контрол е изричен, и се осъществява чрез упражняването на физическа сила над индивида …. Индустриалните култури … чувстват нуждата да се контролира достъпът на децата до чужди ценности и да се насочват интересите им към дейности, които се изискват от настоящата индустриална икономика.” Daniel Greenberg, A New Look at Schools (Sudbury Valley School Press; Framingham, MA, 1992) pp. 56-7. В този том обсъждам надълго и нашироко разликите във видове световни модели, които са типични за прединдустриалните, индустриалните и постиндустриални епохи.
3. Тъй като те са в прединдустриална обстановка, която не е моят фокус в това есе. Виж A New Look at Schools, loc. cit.
4. Сравнете следните коментари на музикант и майстор импровизатор: „Как човек се учи на импровизация? Единственият отговор е да задам още един въпрос: Какво ни спира? Спонтанното създаване идва от нашето най-дълбоко аз и представя безупречно и оригинално нашата същност. Това, което ние трябва да изразим, е вече в нас, е нас, така че творчеството не се състои във въпроса как да накараме материала да дойде, а на разблокиране на пречките пред неговия естествен поток ….

„Творческият процес е духовен път. Това приключение засяга нас, дълбоката ни същност, композитора във всеки от нас, оригиналността, не в смисъл на нещо напълно ново, а на това, което е изцяло и единствено от самите нас.“Stephen Nachmanovitch, Free Play: Improvisation in Life and Art(Tarcher: Los Angeles, 1990), pp. 10, 13.

5. Сравнете следното отлично резюме: “ Аз-ът е система от лична интеграция при възприемане и решаване на проблемите в живота, система, която има ред, кохерентност и откритост към промяна. Аз-ът е изправен пред задачата да поддържа една стабилност, съгласуваност, и непрекъснатост на формата, като е в същото време в състояние да трансформира, пренарежда, и да разработва психични структури, които да позволят адаптивни и творчески отговори на предизвикателствата на средата и на съзряването. Аз-ът избира уникален модел на импулси, обекти, защити, възприятийни сензитивности и начини на комуникация, които най-добре служат на нашата нужда от лична интеграция и идентичност. Той ни дарява с една променяща се структура за смисъл, която интерпретира събития, обединява елементи в личността, и предоставя основа за действие. Тя прави това с маниер, който разкрива една сигнатура, един стил на организация, които ние припознаваме като изразителни и верни на нашата същност. “ [ курсив в оригинала ]Leonard S. Zegans, „The Embodied Self: Personal Integration in Health and Illness“ („Advances“, Vol 7, No. 3, summer 1991, p. 32)
6. Ето какво един човек, който е прекарал целия си живот в училище SVS, сподели в хода на едно интервю за “Устна история”, направено за училищния архив: „Чувствам се сякаш съм в процес на ускорено развитие по много начини. Имах шанса да се насладя на период, който много хора просто изчакват да свърши, за да започне животът им. Те мразят училището си, или мразят цялото си детство или нещо такова, и те наистина започват да бъдат себе си, когато станат възрастни. Не съм променял коренно поведението си, с изключение на това, че сега плащам сметки. Правя точно същото нещо, което правех, когато бях на шест години, освен че сега отделям определена част от времето си за плащане на сметки и печелене на пари. Това е единствената разлика. Можете да кажете, че това е нещо важно, но аз не съм сигурен, че е чак толкова важно. Искам да кажа, че мисля, че това е нещо, което правите, но останалата част от живота ми е фундаментално както когато бях дете.“
7. Това е нещо, което един бивш студент в Съдбъри Вали имаше да каже по този въпрос по време на интервю за проекта “Устна история” : „Ученето и играта. Сигурен съм, че много други хора са мислили върху процеса на адаптация на детето към неговата среда. Мисля, че е важно да се забавляваш, докато си дете, каквото и да правиш. Мисля, че това е част от процеса на израстване. Това е всичко, просто някакво философско предположение и това не всъщност моята област, но подозирам, че докато играят, децата опитват различни конструкти, умствени конструкции, които те са видели да бъдат използвани от други хора. Те не са наистина в реалния свят в позицията да използват тези конструкции, така че те ги разиграват и имитират, за да ги разберат. Ако това не беше забавно, те вероятно нямаше да го правят. Мотивацията да разбереш всичките тези неща около теб, е, че се чувстваш добре, докато го правиш.

Това е все едно ако не съществуваха оргазмите, то расата ни щеше да изчезне много бързо. Нямаше да има секс и следователно нямаше да има създаване на потомство.

„Ние трябва да разберем света около нас, защото определена информация, от която имаме нужда, за да оцелеем, не може да се предава чрез ДНК и гени. Така че ние имаме набор от познания, които получаваме, след като сме родени, които са всъщност културни познания. Научаваме ги като самостоятелни индивиди, но всъщност те се предават. От това се нуждаем наистина, за да оцелеем, и ако не беше забавно да го учим, ние нямаше да го научим. Така че, по някаква причина, в нас е вкоренено, че играта е забавна, а играта е моделиране, на това, което виждаме около нас. В училище съм учил чрез игра (playful learning). Мисля, че това е естествено.“

8. Това мнение беше изразено в своята цялост от един бивш ученик, който прекара голяма част от ученическите си години в Съдбъри Вали. Това е, което той имаше да каже по време на интервю, проведено за проекта “Устна история” на училището: „Да работиш с пластилин в Съдбъри Вали беше очарователен процес на създаване. Създаваш неща, които самият ти не би имал в реалния живот, може би, но въпреки това имаш възможност да ги направиш, и като ги направиш, можеш да ги имаш. Мисля, че това е може би едно от най-интензивните неща, които някога съм правил. Селища еволюираха. В един момент създавате златотърсаческа общност. Друг път ще е един куп градове с хотели и кръчми. Тогава ще имате битки и войни. Ще строите танкове и самолети, просто едно след друго. Но винаги имаше замесени много сгради, много превозни средства, много хора и вие правите всички тези неща. Тогава ще разиграете различни сцени с тях.

„Ами, аз мисля за това от време на време, и правя точно същите неща сега. Само дето сега ги правя в реалния живот. Строя фабрика и правя машини и говоря с хората по цял ден. Точно същото нещо. И много интензивно. Говорим за това как да построим неща, как да говорим с клиентите по телефона, всякакви подобни неща. Ден след ден, същото, което правех с пластилин.“

9. Едно от най-ярките описания на постиндустриалния стил на живот е написано от Стивън Нахманович Stephen Nachmanovitch, loc. cit., pp. 22-23: „Творческият живот е рисковано занимание. Да следваш собствения си курс, който не е начертан от родители, колеги, или институции, изисква деликатен баланс между традиция и лична свобода, деликатен баланс между това да се придържаш към своите убеждения и да останеш отворен към промяна. Въпреки че в някои измерения, живеете нормален живот, то вие все пак сте пионер, който се подвизава из нови територии, който се откъсва от калъпите и моделите, които потискат желанията на сърцето, създавайки своя живот в движение. Да бъдеш, да действаш, да създаваш в момента, без опори и подкрепа, без сигурност, може да бъде върховна игра, но също може да бъде доста страшно, точно обратното на игра. Да стъпиш в неизвестното може да доведе до наслада, поезия, изобретение, хумор, приятелства за цял живот, лична реализация, а понякога и велик творчески пробив. Да стъпиш в неизвестното може да доведе обаче и до провал, разочарование, отхвърляне, болест или смърт.“