Премиера на филма ‘Хан Аспарух’

Как може да се учи история?

Представяте ли си за възможно направата на един стоп-моушън филм с лего човечета да бъде урок по история? Дали просто нареждаш няколко фигурки, наместваш ги и прочиташ 1 страница от учебника?

Дали историята е единственото, което са научили?

Може ли учителят да се превърне в ученик в този процес и да израсте заедно с децата?

Как е възможно няколко 10 годишни деца да удържат почти 2-годишен ангажимент и да го осъществят, ако никой не го изисква от тях? Ако няма други наказания и награди, освен собственото усещане за удовлетворение?

Ще имате възможност да разберете на 16.03.2019 от 11ч. на Премиерата на „Хан Аспарух“, втори епизод от поредицата за Първото българско царство.

Къде: голяма зала, „Есенс център“, ул. “6-ти септември” 37.

След прожекцията сме ви приготвили работилница по стоп-моушън анимация, подходяща за деца и възрастни, а ако сте учител или работите с деца, ще научите още полезни умения за поднасяне на учебен материал по интересен начин.

Тук може да видите събитието във фейсбук.

Анимационният лего филм за хан Аспарух е вторият от поредицата за Първото българско царство. Филмът разкрива вълнуващо пътуване назад във времето на един странен професор, който ще стане свидетел на създаването на Българската държава.

Поредицата се снима по време на заниманията по Кино в Център за демократично учене и в основата си е учене през проекти. Участват деца на възраст между 7 и 13 години като основни действащи лица са Боян (10г.) и Теди (10г.).

За пресъздаването на историческите събития са използвани 230 лего фигурки и са направени 4 000 фотографии. Проектът е сниман в продължение на почти две години.

За Иван, учител по Кино проекти и ментор в ЦДУ, снимането на втория епизод е много по-различно от първото видео по отношение на ролята му в проекта:

“Много често, когато разговарям с родители или заинтересовани от свободното образование  стигаме до въпроса ”Добре, но как ако децата избират какво да правят ще се научат да полагат усилие – в живота често става така, че не ти се прави точно това в момента, но трябва?”. Отговор на този въпрос ще се опитам да дам в следващите редове…

Децата в свободните училища се учат да полагат усилие и стигат до измерения с опитите си, които е трудно да отнесеш към възрастта им – именно водени от избора и желанието си и противно на схващането, че детето ще се откаже, когато стане трудно. Емпиричните натрупвания в тази посока показват друго…

 

 

Ще  разкажа за процеса, който стои зад работата ни, защото за разлика от филма той иначе ще остане невидим… Един нагледен пример за самонасочено учене. И разбира се процес, който беше по важен за мен от крайния резултат. Път, в който щяхме да се научим да планираме да удържаме ангажимента, който сме поели – да се научим да работим заедно.

В първия филм участниците бяха от курса по история и  дойдоха с идея за филм, водени от желанието си да споделят вълнението си от историята на Кубрат с останалите. За участие във втори епизод се бяха записали деца, с които бяхме работили вече по няколко кратки филма и подходът беше кинематографичен. Веднага професорът – нашия разказвач от първи епизод, беше телепортиран в миналото и щяхме да имаме възможност на живо да бъдем свидетели на събитията от онова време… Играехме си с формата, защото вече знаехме туй-онуй за киното. В началото, още докато упражнявахме фантазията си с всевъзможни сюжети, за да разкажем суховатия текст, който имахме, децата си играха с фигурите и ги въоръжаваха с бластери, автомати, лазерни мечове… Съвсем естествено процесът премина през проучване на епохата – облеклата на прабългарите, византийците и оръжията, които са се използвали. Разполагахме с лего Star Wars, Нинджаго, и всякакви други, но нямахме прабългари или византийци. Нужна бе много креативност, която знаем децата имат в изобилие.

В проектното учене важен елемент е целеполагането – целта е припозната от цялата група и темпото се определя от възможностите, възрастта на участниците и крайния срок – с помощта на възрастен, който е запознат с естеството на работата ( присъствието на възрастен не е задължително 🙂 )

В процеса голямо внимание отделяме на планирането. Проучване, подготовка, заснемане бяха някои от дейностите, които бяхме дефинирали. Изчитахме текста, който бяхме драматизирали и засичахме времето, необходимо, за да се визуализира дадена сцена – от там и изчислявахме колко кадъра ще е необходимо да направим. Всеки ден започвахме с ревизия докъде сме стигнали и по коя сцена ще работим днес или тази седмица или дори месеца… Напр. правим сцената със славяните – подготовка на декора/героите – кога ще завършим този етап, за да планираме началото на снимките – колко кадъра ще ни трябват.

В работата трябваше да сме гъвкави и да променяме плановете, защото срещнахме непредвидени усложнения и постоянно трябваше да взимаме решения, за да удържим започнатото (т.нар. decision-making е процес, за чието усвояване е нужно да се практикува, анализира и най-важното трябва да се допускат грешки, които да ти помогнат да взимаш по-правилни решения в стресови ситуации в бъдеще). Тук беше и голямото предизвикателство за мен – да оставя грешката да бъде допусната, въпреки че знам, че за нея ще стане ясно месеци по късно и това ще доведе до големи усложнения в монтажа.

Снимахме сряда следобед и петък – дните от програмата за кино проекти. Както във всеки екип, разпределихме ролите и съответно отговорностите, които всеки е склонен да поеме.

С голямо вълнение наблюдавах способността на децата да организират този процес. Появиха се позиции в екипа, които отговаряха на възможностите на всеки – по малките участници ставаха “каунтъри”- броячи – трябваше при всеки сигнал “Снимах!” да слагат чертичка на един лист и да следят броя кадри до момента (някои сцени са с над 300 кадъра). Дейност, която беше много отговорна и те непрекъснато брояха и преброяваха чертичките. Други затоляха и размекваха пластилина, за да могат сценографите да изработват декора и костюмите. Понеже способността на по-младите участници да се концентрират е по-ниска, това изискваше от по-големите да внимават и да ги подпомагат  постоянно. Поелите отговорни роли в проекта трябваше да се справят с текучеството на подпомагащите позиции, тъй като рано или късно идваше момента, в който каунтърът надминаваше своя предел и способност да полага усилие и се отказваше от това часове наред да седи и да слага чертички и да ги брои многократно. Отказът не беше проблем, защото за всички беше ясно, че е дал, опитвал се е и е успял да надмогне себе си и когато се върне следващия път, ще може и по-дълго. За много от сцените бяха привличани участници, защото обектите за раздвижване бяха много и работата вървеше твърде бавно. Можете да си представите 230 фигурки в битка, всички правят крачка и помръдват за всеки следващ кадър – 10 кадъра отнемат цял ден от живота ти, а това дори няма и една секунда анимация! Така се наложи включването на още деца – които трябваше да бъдат менажирани от отговорните в процеса. 6/7 годишните с радост приемат кратки роли и се учат да се изявяват. Накратко – работа в екип… Разбира се и това не е лесно и често стигахме до караници, напускащи деца, които заявяваха, че никога повече няма да се върнат. Стана ясно, че всяка роля е важна, защото работата започваше отново да върви бавно и това беше повод да се запитаме какво ли се е случило и защо. Инициираха се разговори, покани и нови договорки помежду ни, за да се чувстват добре всички. Защото всички искахме да продължим.

Разбира се най-много усилия положиха 2 от децата, които поеха най-много отговорност и които изнесоха голяма част от работата. Първата снимка по проекта е направена пролетта на 2017 г. Монтиран филм имахме пролетта на 2019 г. – две години, в които се поместиха заснемането и обработката на филма. Много често, в дните за работа по проекта, в училище се случваха интересни дейности и игри, и на двамата се налагаше да правят избор. Случваше се страстта на единия по настолните игри да го накара да забрави или да реши, че не му се работи … тогава ставаше ясно, че не можем да работим днес – това беше повод за разговори и рефлексия над това как са се усетили останалите, каква е отговорността ни в екипа, какво е да откриеш, че си ценен и нужен, и без теб не може. Да, защото изборите са отговорност – към теб, към останалите, към проекта и ангажимента, който си поел сам пред себе си. И носенето на отговорност също се учи. Как? Ами понякога успяваш, друг път се проваляш и има последствия. Много пъти заснемаха по още няколко кадъра, преди да починат, и развиваха търпението си и способността си да поддържат ниво на концентрация все повече.

Като част от планирането имаше периоди, в които обявявахме почивка и прекъсвахме работа. Имаше периоди и на принудителна почивка (лято или здравословни проблеми), след които трябваше да започнем отново работа, което беше трудно. Имахме моменти, в които трябваше да взимаме решение дали да продължим изобщо – имаме ли сили и желание… Желанието не ни напусна – само причините за него се сменяха. Мотивите за едни бяха възможността да участваш в този вълнуващ процес с батковците и да станеш значим, да поведеш екип и да ръководиш чрез взаимодействията си, удоволствието от това да видиш идеите си да оживяват във филм. След цялото усилие, което бяхме положили, последните снимачни дни бяха най-трудни, защото трябваше да открием желанието си за работа именно с мотива, че сме извървели дълъг път и сега ако се откажем, от него няма да има следа.

Е, успяхме! Но това дори не е толкова важно, защото, дори и да нямахме завършен филм, уроците щяха да са взети. Какво са научили децата правейки 7 минутно филмче за основаването на българската държава, може да си представите и сами. Дали са развили способността си да полагат усилие и дали ще могат да приложат развитото и в други начинания? Едно е ясно – когато правиш избор въз основа на интереса си и участваш в процеса с желание, развиваш и надскачаш себе си многократно и осъзнато, усвояваш компетенции и знания, които ще носиш със себе си до края на живота.”