Skip to main content

„Раждането на нова парадигма в образованието“, Даниел Грийнбърг

Винаги ми е много трудно да започна дискусия относно Съдбъри Вали училището, защото е нужна определена фундаментална промяна в начина на мислене, за да се схване какво се опитваме да направим. Не става въпрос за друго „отворено училище“, нито пък за реформа в образователната програма, нито за промяна на тази или онази страна на настоящата училищна система с цел да стане по-хуманна или по-приятна за децата в училище. Говорим за нещо, което някои хора наричат промяна на парадигмата – промяна на начина, по който гледаме на цялата идея /концепция/ за образованието. Стигнахме до концепцията на училището Съдбъри като започнахме от нулата и съзнателно преосмислихме какво е предназначението на образованието и училищата. Идеята не се роди за една нощ. Група от нас прекараха години в четене и мислене и усилена работа по очистването ни от много погрешни схващания. Този процес продължи и по време на живота в училището, когато понякога се хващахме да правим неща – остатъци от предишната ни парадигма, които са наистина неуместни от сегашна гледна точка. Но промяната в светогледа не е лесна за постигане.

Няма липса на хора, които са убедени, че има нещо сериозно сгрешено в образователната система. Дори най-преданите привърженици на традиционните училища не могат да не забележат, че системата поглъща невероятни суми пари, но все по-рядко дава задоволителни резултати. Но е много по-трудно да преминеш от това разбиране за проблема в системата към съвсем различен светоглед, който включва убеждението, че целият традиционен начин на възприемане на образованието е грешен.

Бих искал да започна, казвайки малко за заключенията, които ние достигнахме и след това да изследвам как те се връзват с парадигмата, която преобладава в образователния свят. Има две глобални цели на всяка образователна система в едно общество – една образователна и една обществено-политическа. Образователната цел е свързана с възможността всеки един млад човек в едно общество да израстне като продуктивен възрастен. Започвате с малки деца и искате те да пораснат като възрастни, когато могат да се изхранват, които могат да се грижат за семейство, които могат да правят, каквото всеки прави в едно общество и да го правят ефективно. Обществено-политическата цел е да произвежда добри граждани в това общество, независимо какво точно е определението за „добър гражданин“, с други думи, да произвежда хора, които функционират ефективно в обществено-политическата среда, която културата иска да пропагандира.Това са две глобални цели, валидни за всяка култура, защото всяка култура би искала да пропагандира своята собствена уникална култура, каквато и да е тя. Дори и ако по-късно революционери свалят системата, те на свой ред ще я заменят с нещо друго и ще преследват целта да се произвеждат млади хора, които могат да растат в тяхната нова революционна социална система. Затова това са мета-цели, които не се отнасят до някоя конкретна обществено-политическа или икономическа система, а за общовалидни за всички такива.

Нека да погледнем на образователната цел от гледна точка на това как се прилага в Съединените американски щати. Ние обсъждахме това в края на 60-те години. Заключенията, до които стигнахме тогава, са много по-валидни днес и много по-широко осъзнати и признати. Въпросът е: кое е онова, което превръща младежите в ефективни възрастни? И още по-конкретно – какво е това ефективен възрастен? Какви са качествата и чертите, които човек трябва да притежава, за да бъде ефективен възрастен в съвременното американско общество? Нека да го кажа и малко по-различно. Ако аз бях директорът на някакъв бизнес, какво е онова, което ще гледам да притежават хората, които искам да наема? Отговорът на този въпрос днес е получил масовото одобрение на голямо разнообразие от бизнес корпорации и институции, малки и големи – те търсят креативни, творчески, будни, любопитни, мислещи хора, които са способни да поемат отговорност и да взимат решения. Те се нуждаят от хора, които могат да поемат топката и да бягат с нея, хора, които могат да вземат инициатива, които могат да мислят за себе си, които могат да проумяват нещата, да оправят нещата, които са изоставени някъде там и хора, които, изправени лице в лице срещу проблем, нямат нужда да отнесат всичко до някой висшестоящ за обяснение или решение. Нещо повече, не е нужно да бъдете радикален реформатор на образователната система, за да приемете това описание на образователната цел – то е в почти всяка декларация на училищата в цялата страна.

Сега, нека само помислим над това за минута и видим какво означава. Забравете училищата, забравете каквато и да е връзка с установената образователна система. Нека просто да се съсредоточим върху тази цел. Как я свързвам с едно дете? Как мога да направя прехода от едно дете към такъв въррастен. За да отговорим на това, ние трябва да погледнем децата и да видим суровия материал, с който трябва да работим. Колко голям е проблемът, срещу който се изправяме тук?

Излиза, че децата са изключително добри във всяко едно от нещата, които аз изброих! Любопитни, те със сигурност са. Те са толкова любопитни, че това не е превърнало в нещо негативно в отглеждането на дете. По мое мнение, една от най-противните фрази, които съществуват в книгите за развитие на децата е изразът „ужасните две“ – израз, отнасян към възраст, когато децата стават достатъчно мобилни, за да дадат практическо приложение на любопитството си, което означава да се уверят, че са разкрили всяко едно нещо във вашето домакинство, което евентуално сте били скрили от тях. Ясно е, че не показват недостиг по отношение на любопитството.

Също така няма проблем със способността на децата да взимат решения за себе си. Те го правят през цялото време. Нямат нужда да бъдат научени как да взимат решения. Аз не мога да подчертая това достатъчно много. Те нямат нужда да бъдат учени как да са любопитни и нямат нужда да бъдат учени как да взимат решения, нито когато са на една, две или три години.

Децата нямат нужда също така да бъдат учени как да понасят последиците от своите решения или как да се възстановяват от провал – две изключително важни страни на ученето как да бъдеш отговорен. Всъщност, в основата на ученето е процесът на натъкване на грешки и преодоляване на провали като ги изживяваме и оставаме цели, без да сме се самоунищожили. Всяко малко дете знае това. Няма по-добър пример в това отношение от начина, по който те се учат да ходят. Те са горе и после долу и падат, и родителите казват: О, той се нарани! – и бързат с притеснение, но детето подскача веднага и не ви иска наоколо, то просто иска да се изправи и да опита отново. Нямат нужда да им бъде обръщано специално внимание и не трябва да бъдат водени чрез малки стъпки положително подкрепление, за да се научат как да ходят. Представете си какво щеше да бъде, ако това беше начинът, по който се справяхме с малките деца, когато искат да проходят. „О, не се изправяй сега, може да паднеш! Нека просто го направим наполовина. Сега малко по-нататък, сега нека поставим един крак напред. Не искаме да паднеш, не искаме провал. Сега нека седнем отново и ще ти почета книжка. Сега друг крак напред…“ Провалът води до унищожаване на самочувствието? Глупости! Решителният триумф над провала е един от най-големите помощници в развитието на самочувствието.

Важното съобщение от всичко това е следното: суровият материал е там, във всяко дете. Вижте как те живеят живота си. Едно малко дете няма нужда да бъде програмирано. Те се събуждат и са готови са действие. Това е първата стъпка към поемане на отговорност – да можеш да отговориш очи и да кажеш: „Смятам да правя нещо днес и това е, което ще правя.“ Растейки, сложността на това, което решавате да правите става все по-голяма. Но първата стъпка в поемането на отговнорност е преценяване на ситуация, самостоятелно решаване, че „смятам да правя това конкретно нещо“ и след това тръгване напред и правенето му. Вие сега може да кажете: „Е, това не е поемане на много отговорности – ставането и взимането на решение „Сега ще ям“. Но в действителност, децата не ядат през цялото време, след като се наядат, те решават какво искат да правят след това. Помислете за това. Ние не трябва да планираме деня на дете на година и половина. Може да го направим, но не защото трябва, не, защото ако оставим детето само да реши, то няма да може или ще бъде отегчено. Може би планираме деня на детето, защото искаме да контролираме как той ще премине, но със сигурност не е защото детето не е готово да поеме отговорност за своя ден.

Значи суровият материал е тук. Всички елементи, които искаме за ефективна зряла възраст в 21 век са вътре в детето. Това е моментът, в който идва промяната в парадигмата. Това, което тя означава за образованието и училището е, че ние просто трябва да оставим тези елементи да узреят. Най-добрата услуга, която можем да направим на едно дете, правещо прехода от детство към зрялост е да не стоим на пътя му. Всяко училище, което прави нищо друго, освен да обещае, че няма да се пречка на пътя, си заслужава, защото това е училище, което ще гарантира най-пълноценното, най-лесното и най-завършеното развитие на всички тези черти от детството към зрелостта.

Същността на доброто училище, образователно казано, е стоенето настрана от пътя на естествено биологично-произведените инстинкти и склонности. Еволюцията се е погрижила за процеса на съзряване. Човешката раса не е чакала системата на държавните училища, за да разбере как да съзрява. Всички добри неща, които са се случили през цялата история, са се случили без помощта на училищната система на Запада, която сега твърди, че е задължителна за прогреса.

Нека да погледнем и обществено-политическата страна на образованието. В САЩ, ние смятаме себе си за страна, която вярва в демокрацията като основна рамка за организиране на обществото. Очакваме нашата страна, всеки щат и всеки град да бъде управляван демократично. В New England все още управляваме градовете си посредством отворени градски срещи, олицетворение на масовата демокрация. Подходът на стандартните образователи към този основен факт е да говорят за необходимостта да се учи за демокрацията, да бъде представена демокрацията като част от учебната програма.

За мене е очевидно, че най-ефективният начин да създадеш популация от възрастни, която може да работи удобно в демокрация е да направиш така, че всеки да е свикнал с нея още от най-ранна възраст. Изглежда доста трудно – всъщност, близо до невъзможно – хората да растат в нещо, което на практика е авторитарна среда, докато станат на 18, и след това изведнъж да ги трансформираш в ефективни граждани на демокрация. Няма логика. Човек, който е усвоил демокрацията през своето съществуване се е научил да живее с различията, да е толерантен, да слуша, да разбира, че хората има много различни гледни точки, да отстъпва и да мисли за алтернативи, да живее с поражение, да се върне отново друг ден и да се бори за победа или любезно да се откаже и да премине на друг въпрос. Това сложно поведение е истинският демократичен дух – либерализма, за който Джеферсън пише толкова красноречиво. Това е нещо, което не може да се появи внезапно за една нощ на осемнайсет години.

Няма надежда да бъдем реално демократично общество по начина, по който повечето от нас биха искали да бъде – от хора, които наистина живеят заедно по братски и взимат решения заедно и участват и имат глас в собствената си съдба – ако не се случва от най-ранна възраст. Ние се запитахме: „Какво ще ни спре да управляваме училището демократично? Нищо!“ Ако ние не сме обременени от преобладаващата практика, ние можем да очакваме училището да бъде организирано като чиста демокрация, което означава, че всеки в училищната общност участва пълноценно и равноправно във взимането на решения.

Трябва да подчертая, че говоря сериозно, също както говорех сериозно и с другото си изявление, че трябва да не се пречкаме на пътя на децата. Това не са просто думи. Помня много ясно адвоката, възпитаник на Йейл, който написа нашите корпоративни местни закони през далечната 1967 година. Ние му описахме какво искаме. Той беше много любезен и подкрепящ, консервативен, но отворен за новости. Но той започна да крачи напред-назад, казвайки: „Четири годишни деца да гласуват? Четири годишни деца ще гласуват? Мили боже! Не може да имате предвид това!“ Никога няма да забравя това. Той просто не можеше да го повярва. Но написа законите и четири годишните деца наистина имат същия глас, който имам и аз за всичко.

Няма скрит умисъл или уловка. Децата са по-умни от възрастните. Казвам това сериозно и имам предвид следното: възрастните са станали толкова изтощени и толкова привикнали с носенето на маски, че много пъти можем да се заблуждаваме един друг много дълго време. Много пъти отнема дълъг период от контакти за хората да осъзнаят, че някой човек, когото са смятали за наистина добър се оказва съвсем друг. Не отнема никак толкова време за децата. Те виждат през измамата и лъжата, защото са много по-директни. Те не са развили никакви маски все още. Затова обикновено не можете да ги измамите за дълго време. Не можете да им кажете, че това е демокрация, докато имате някакво настоятелство, закътано в задната стая, което „просто взима няколко решения“ – като бюджета – или пък специален комитет, който решава за наемането на учители. Училищното събрание управлява Съдбъри Вали. То наема и уволнява. Аз се кандидатирам за избиране всяка година. Училището не е ничия собственост. Аз се кандидатирам всяка година и го приемам сериозно. Училищното събрание, заедно с the Assembly /това пък какво е!, бел. ред./, проектира и решава бюджета и как парите ще бъдат похарчени. Няма сила, която е над тези два органа, всеки от които се състои от всички ученици като пълноценно гласуващи членове.

Същото е и това да не се пречкаме на пътя на децата. Няма никой, който казва: „Слушай, можеш да правиш каквото поискаш цял ден, ако просто се научиш да четеш.“. Или „Ако научиш основите“ – тези прекрасни основи. Винаги влизам в спорове за тези основи, особено с академици. Те винаги поставят въпроса за математиката. Обичам, когато хората обсъждат математика, защото не мога да си представя предмет, който повече хора мразят, от математиката. Тя е някак универсално мразена, но въпреки това всички идват обратно с въпроса: „Как ще се справят в живота, ако не знаят математика?“ Моят отговор винаги е „Доколкото знам, никой не използва математика, наистина, освен ако не е в такава специфична сфера, като инженерство“. Истината е, че ако дете иска да бъде инженер, то ще разбере, че ако не знае математика, няма да бъде инженер, и ще научи математика бързо и лесно, което показва и нашият опит. Няма никакъв проблем с това, ако детето иска да го научи. Но дори няма да се опитам да уча някой, който не е заинтересуван да учи математика. Продължавам да питам хората – ако те влязат в супермаркет и отидат на касата и има касиер там с лист хартия, който започне да вади в дълга колона всички цени на нещата, които са си купили, и след това започне да ги смята по начина, по който са го учили в училище, ще пазаруват ли отново в този супермаркет? Смешно е! Никой не прави това днес. Чувам хора да казват: „Те няма да знаят как да връщат ресто, ако не знаят аритметика.“ Имаме пет-годишни, които управляват свои собствени концесии в училището – магазини, които са създали с позволението на училищното събрание. Те знаят как да връщат ресто. Може би не могат да ви кажат точно как, но не можете да ги измамите с рестото.

В средата, която описвам, няма как да има скрита цел на „просто основите“, то е като си малко бременна. В минутата, в която детето види, че наистина имаш цел за него, независимо колко малка е тя, че всъщност не им вярваш наистина да взимат свои собствени решения за образованието си, те разбират, че не им вярваш изобщо. Днес е „просто основите“, утре е „само малко от американската история, за да знаят какво се случва в света“ и следващият ден е „само малко сексуално образование“ и нататък със стандартната учебна програма.

Искам да обсъдя ясно как училището стигна до това, което е сега, защо традиционната парадигма е толкова различна от новата, която коментирам тук. Трябва да разберете преобладаващата система, за да я надхвърлите. Това ни отне много време да го разберем и все пак обяснението сега е приемано в света на образованието.

Настоящият модел на училището започва да съществува по много съзнателен начин в средата на 19 век, първо в САЩ и после в Западна Европа. Преди това, селищният модел е нормата – там децата израстват основно усвоявайки каквото се случва около тях и на доста ранна възраст се интегрират в обществото по един или друг начин. Идеята на системата за масово училище, където всяко дете трябва да бъде   поставено в едни и същи условия, едни и същи преживявания и един и същи опит по определен начин е конструирана съзнателно от група изключително интелигентни образователни реформатори, чиято цел е била да въведат Съединените американски щати в индустриалната епоха. Проблемът, с който те трябва да се справят е как да създадат човешка инфраструктура за масово индустриално общество.

Произвеждането на индустриално-базиран просперитет – дрехи, храна, жилища, транспорт, комуникации – включва участието на човешките същества като части от машината. Днес, всичко, което може да бъде редуцирано до повтаряема формула може да бъде автоматизирано. Но преди информационната епоха, това не беше възможно. За да произведеш излишък на материални блага, трябва да създадеш човешки машини. Няма смисъл да се обсъжда добро ли е това или лошо. Случило се е и – и е приключило. Много проста сделка с дявола е сключена от нашите предци – ние ще жертваме нашата индивидуалност, нашата свобода, голяма част от нашата природа за удоволствието от наслаждаване на повече материални блага от индустриалната революция. Видяно по този начин то е разбираемо решение, особено на фона на смазващата бедност, която всъщност е съдбата на почти всички тогава.

Това означаваше търгуване на свободата на хората като възрастни в и около фабриките, и означаваше търговия със свободата на децата с цел да се произведат работни ръце за фабриките. Ако помислите за това по този начин, всичко около училищата на индустриалната епоха има смисъл. Тяхната основна задача е да се пречупи волята и желанието на детето. Не може да се надявате да превърнете дете, което е активно и будно в автоматизиран робот, освен ако не пречупите детето. Няма приятна дума за това. Трябва да пречупите волята на детето и литературата за образованието не смекчава думите за това, особено през деветнадесети век. Те говорят свободно и открито за това – за карането на детето да приеме нуждата от дисциплина и спазване на заповеди. Училищата, които са създадени, за да постигнат тези цели, са проектирани именно според тези цели.

Днес, ние сме в пост-индустриална епоха. Нямаме нужда от тази парадигма на образованието повече, но виждате ли колко ни е трудно да се оттървем от нея? Това е като производителите на файтони, когато се появяват колите. За тях е било изключително трудно да забравят за правенето на файтони. Реално погледнато, всички коли, правени до 1947 година са били видове файтони. Представете си колко време им е отнело да се оттърсят от тази остаряла форма. Първата модерна кола е била от 1947 година. За нея беше казано, че не можеш да различиш предницата от задницата. И наистина, ние понякога се взирахме часове в нея, чудейки се в коя посока ще отиде, това беше една изцяло нова концепция за придвижване.

Много хора са схванали, че трябва да променим парадигмата. Пример е американската корпорация за стомана – US Steel Corporation. Тази компания осъзна рано, че правенето на стомана няма повече да бъде нейният фокус, затова смениха името си на USX, където X означаваше всичко, което те изберат да правят. Те повече не се интересуваха от това какво точно произвеждат. Те преодоляха стария модел. „Ние сме голяма компания. Ние ще правим всичко. Не ни ограничавайте само до стоманата.“ Образователният свят не е стигнал до там все още – той има свойството да реагира много бавно на историческите промени. Отне му повече от 50 години да настигне индустриалната революция и отнема ужасно дълго време да осъзнае, че индустриалната революция приключи и, че училищата на индустриалната епоха нямат нищо общо с настоящите нужди – а именно – среда, в която децата са свободни да се развиват както желаят и която управляват със своето пълно участие.

Когато отворихме училището Съдбъри вали, реално погледнато в него нямаше нищо, освен стаите. Имахме една стая за игра, за която всички донесохме някои играчки, защото просто не можехме да се преборим със себе си и да повярваме, че няма нужда да имаме някакви играчки за децата. Всяка една играчка, която купихме или бе изхвърлена в рамките на няколко месеца или превърната в нещо друго. Но игрите, които се случват в училището са възможно най-сложните, които можете да си представите. Игрите са творения на въображението и тези деца се учат как да мислят 24 часа в денонощието. Да имаш курсове в училище, които да учат децата как да мислят са пълни глупости! Те мислят идеално без помощта на каквито и да е образователни трикове.

Няма такова нещо като дете, което не прави нищо. Децата могат да седят със седмици и да слушат музика. Вие може би ще си помислите – ето, те не правят нищо. Ние не мислим, че не правят нищо. Толкова е странно хората да мислят така, защото с някои религиозни или източни лидери хората са щастливи да кажат – те отидоха и медитираха 40 дни. И си мислят – това е прекрасно! Ако аз вляза и видя някой да медитира 40 дни, мога много лесно да кажа – защо той си пилее времето така? Той трябва да прави нещо! Всъщност, никой не казва това на религиозните лидери, но на децата – да. Не позволяват на децата да се ползват със същото доверие и същото убеждение, че когато прекарват своето време мечтаейки и мислейки, значи нещо важно се случва в главите им.

Знаете ли какво децата правят най-добре? Да се концентрират. Точно обратното на това каква е установената догма. Ако сте били в образованието ще знаете, че едно от догмите на образованието е, че концентрацията на дете през училищната възраст върху който и да е специфичен обект е три минути. Всъщност децата се концентрират феноменално във всяка възраст – върху това, което им е интересно да правят. Те забравят да ядат, забравят да почиват, не искат да се прибират. Отваряме врати в 8 и половина и затваряме в 5, те могат да дойдат когато поискат и да си тръгнат когато поискат, но имаме деца, които изобщо не желаят да си тръгват, когато ги подканим за това в 5 часа. Това е редовен феномен всеки ден. „Изхвърляме“ ги навън, защото не искаме да спят там, но в идеалният вариант училището трябва да бъде отворено 24 часа на ден. Те просто не го напускат. Накратко, децата са чудесни работници. Хана Грийнбърг има едно есе със заглавието: „Какво децата не научават в Съдбъри Вали?“. Те никога не научават как да бягат от училище, което е основното нещо, което научаваш в традиционното училище – как да се измъкнеш от това да работиш, как да подмамим хората, които мислят, че работиш, когато ти не работиш. Нашите деца са горди със своята работа, каквато и да е тя. Други деца мислят, че са луди, но работодателите ги обичат.

Бих искал да завърша с ененцията на това какво всъщност е училището – че едно дете не е по-различно от възрастен по отношение на уважението, което останалите сме длъжни да му отдаваме. И най-лесният начин да се навлезе в тази парагидма, най-лесният начин да се разрушат всички останали предубеждения, е да си напомняме постоянно този прост факт. Всеки път, когато взаимодействате с дете, спрете себе си за секунда – можете да се тренирате да правите това – и се запитайте – „Ще се държа ли по този начин с възрастен?“. Ще отидете ли при възрастен да му кажете „Не стоиш ли прекалено много на едно място, зяпайки покрива? Не искаш ли да прочетеш книгата, която имам за теб?“ Ако бихте отишли, тогава аз се надявам да потърсите веднага терапия. Не е здравословно нещо в отношенията между двама възрастни, и по същата логика не е здравословно и за връзката възрастен-дете. Децата също не го правят едно с друго, когато възрастните се отнасят с уважение към тях. Когато хората ни кажат: „Е, да, но децата не са възрастни. Нямат ли нужда да…?“, имам много прост отговор. Всичко, което трябва да си спомните е какво хората преди казваха за жените. Аналогично е. Най-разпространената негативна характеризация, отнесена към жените, когато хората искаха да ги унижат, беше „Те са като деца.“. Всъщност, аз съм съгласен. Но същото се отнася и за мъжете. Точно това е въпросът. Ако помните това, е лесно да се разруши парадигмата. А ако не помните това, сте заклещени в мъжки шовинист, шовинистичен свят на възрастните, от който трябва да се измъкнете.

Ние бяхме абсолютно убедени, че секундата, в която този училищен модел бъде показан как работи, хората ще искат да го направят, както в нашата общност, така и навсякъде другаде. Излиза обаче, че разрушаването на парадигмата е много трудно, дори и за хора, които я разбират. Когато видиш нещо, което знаеш, че е правилно, ти все още продължаваш да правиш грешното нещо, заради навика. Има една интересна политическа аналогия, която мисля, че е съотносима с това. През 1945 година Обединените нации бе създадена с около 40 членове. Сега тя те са около 170. През последния половин век има над 100 нови суверенни държави, създадени по света. Всяка една от тях трябваше да реши формата на своето правителство. Сигурно бихте си помислили, че поне някои биха избрали да подражават на системата, която ние имаме/мисля че говори за онази, в която градовете се управляват от градски съвет и всеки може да се включи/. Не казвам това, защото мисля, че нашата е единствената система, или дори задължително най-добрата система, но все пак никой не прие нашата форма на управление. Защо? Мисля, че е същата история. Това е твърде голяма промяна на парадигмата. От началото на 90-те обаче, целият свят вижда новата политическа парадигма, и много превключиха на нея. Усещам подобни неща да се случват и с образованието. Мисля, че бентът ще се счупи, но хората трябва да достигнат до определена точка, когато са готови да правят наистина дълбоки културни промени. Никой не може да предскаже кога ще се случи това. Историците гледат назад във времето и казват: „о, беше неизбежно. Трябваше да се случи тогава.“. Но ако ти си го преживял, знаеш, че не си имал улика/указание/ за случването му.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *