Какво е най-важно да се учи в училище

Използваме я, за да можем още веднъж да наблегнем на „скритото“ съкровище зад демократичния образователен модел – онова, което всъщност всеки родител иска за детето си – като голям човек, но е трудно да му даде като подрастващ – понякога от притеснения, а понякога от това, че просто не знае, че този модел на образование съществува.

„Повечето университетски преподаватели, до които се допитахме, са единодушни – зрелостниците, които идват при нас, не могат да подреждат времето си“.

Така започва статия в 24 часа.

Дали това е изненада и откритие за повечето хора – нямам представа. Това, което знам е, че това е напълно логично – какво могат хората, зрелостниците, учениците, и т.н., е функция на това какво могат да практикуват. На някой може да му звучи много опростено и то наистина е изключително просто – ако имаш възможност да практикуваш планиране на времето си, ако имаш възможност сам да разполагаш дейности в деня си и да преценяваш кое, къди, колко, как, то рано или късно, на базата на опит/грешка, ти правиш изводи кое работи и кое не работи за теб и успяваш да натрупаш собствен личен опит и умения в тази сфера. Затова и не е изненада, че в традиционното образование и училище учениците нямат тези умения – те просто нямат възможност да ги практикуват.

От друга страна, именно това е едно от първите неща, на които е нужно да се научиш като ученик в демократично училище. Там ти си този, който създава своя личен индивидуален учебен план, което предоставя голямо пространство за учене чрез опит в тази сфера. Разбира се, имаш на разположение доверен възрастен, избран лично от теб – ментор, който ти помага с въпроси (не с насочване и манипулиране), за да стигнеш до най-добрите отговори и решения за себе си.

По-нататък статията продължава – „Българите не обичат да учат и по-тъжното е, че не знаят как да учат.“

С това съвсем не можем да се съгласим. Достатъчно е човек да прекара малко време в демократично училище, за да види, че там децата (и възрастните) обичат да учат и го правят със страст, плам, желание, нетърпение и ентусиазъм. Там често децата се сърдят, когато учител отсъства и ще пропуснат занимание. Там непрекъснато може да се видят хора, погълнати в дейност и учене по начин, който само може да вдъхновява и да бъде пример.

Горното твърдение – че българите не обичат да учат – за съжаление е следствие от нашата остаряла образователна система. Когато учениците показват с действията и думите си, че отказват да учат – това се тълкува като нелюбов към ученето. Не, не е това. То е нежелание да се учи по ТОЗИ НАЧИН.

„Каквито и новости да се въвеждат, промени в програми, учебници и прочее, резултатът ще е все плачевен“.

С това определено сме съгласни – тъй като гореизредените са детайли на фона на основния слон в стаята – подхода и свободата – възможността да се движиш със собствено темпо съобразно актуалните си интереси и нужди – така или иначе, това е и единствената възможност за истинско учене – водено от учащия.

Ще завършим това споделяне с този цитат от статията:

„Основният проблем е, че българските деца не са научени на най-главното – че целта на образованието е да научиш да си любопитен и да решаваш проблеми.“

Съгласни сме – проблем е да не си любопитен към света и знанието. Само с тази нагласа на любопитство ние сме в отворено състояние на учене и възприемане. Онова, което е нужно да стане част от прозрението на повече хора според нас е, че любопитството не е нещо, на което е нужно да учим децата. Всяко човешко същество се ражда любопитно. Нужно е да се запитаме – „Къде отива любопитството, с което децата ни заливат, когато са малки? Къде отива то, когато тръгнат на училище? И защо изчезва?“

И разбира се – как да го върнем?

Любопитството е основна човешка черта. Нужно е да й осигурим необходимите условия за съществуване и развитие – а това са свободен избор и самонасочване в учебните процеси, така че да ги изследвам с ентусиазъм и желание и да търся още. Ето това е и настройката за учене цял живот.