ЕДИН ДЕН В ЦДУ /Част I от II/

/автор: Нели Керемидчиева/

Детето ми (на 10 г.) учи в първото демократично училище в България, а аз съм един от основателите му. Философията и принципите на този вид образование съвпадат напълно с моите собствени, макар че в основата му са заложени съвсем различни от стандартните ценности и цели. Вярва се например, че да се научиш да комуникираш с другите –  да се сприятеляваш, да спориш, да се сърдиш, да се караш, да се сдобряваш, да преговаряш, да прощаваш, въобще да навигираш из всевъзможните сложни ситуации и взаимоотношения – не е по-маловажно от математиката. Нещо повече – смята се, че повечето деца, докато не установят хармонични и задоволителни за тях взаимоотношения с околните, не могат нищо да научат по математика или който и да е друг предмет. Не и по начин, който да им служи дългосрочно и да е смислен за тях. Братовчедката на моя син (посещава стандартно училище) понякога пита недоволно – ама защо в неговото училище може да се играе по цял ден, а при нас искат само да четем, да пишем и да решаваме задачи? Отговарям й – „защото тук смятаме, че човек учи постоянно и че нещата, които научава, докато играе например, не са по-малко ценни от четенето, писането и решаването на задачи. Понякога те също правят тези неща  – просто могат да избират кога, по какъв начин и с кого.“

От време на време имам възможност да прекарам по един ден в Център за демократично учене. В края на деня се чувствам изтощена, защото се опитвам да съм на всички места едновременно и да видя всичко (макар да знам, че не е възможно), но и защото активно съм общувала и съм се пренаситила с впечатления. В същото време сякаш са ми пораснали крила – видяла съм как може да изглежда едно училище,  в което има радост и смисъл от това, че сам взимаш решенията, като заедно с това трябва да ги съобразяваш с останалите; училище, в което основна задача на възрастните е да разпознават и зачитат децата такива, каквито са, и да ги подкрепят в техните цели и стремежи. И най-вече, децата и възрастните в него отново са ми припомнили кои са важните неща в живота – приятелството, удовлетворението от постигане на нещо, което сам си поставил за цел, здравословното любопитство към света, пълноценното изживяване на живота тук и сега, приноса към другите просто през личността ти. Показали са ми нагледно как изглежда да бъдеш верен на себе си, да следваш интересите си, да бъдеш отворен към другите и да вярваш в собствените си цели и представи.

Нека ви разкажа за един такъв ден.

Сутринта започва лежерно. Учител¹ посреща постепенно идващите деца на вратата. Някои прегръща – ако те проявят такова желание, други само поздравява с усмивка, трети се шмугват бързо към нещо, което може би са си намислили от предишния ден. Училището е отворено от 8.30 ч., но децата могат да идват до 9.30 ч. – дори да дойдат по-късно, също ще останат, но такова е правилото, съобразено с планираните занимания. „Часовете по предмети“ от стандартното училище тук се наричат „занимания“. Фиксирана програма със занимания има, но служи по-скоро за ориентир – учителите, подготвили заниманията са готови да ги удължават или съкращават според интереса на групата. Това, че програмата  е фиксирана, не означава задължение за децата да посещават, а че могат да разчитат, че в посочените час и място съответният учител ще е на разположение и подготвен за заниманието. Освен това всяко дете от групата на Големите (над 10 г.) и от „Лимони“ ( 7 – 10 г.), има личен учебен план, разпечатан и залепен в коридора.

Заниманията на по-големите групи могат да се посещават и от по-малките, както и обратно – големите да посещават занимания на по-малките. Идеята е, че ако някое дете има нужда по-бързо да напредва в конкретна област, а друго има нужда да се върне назад или просто да се занимава с нещо, което му е лесно, то и двете могат да го направят.  Групирането на децата се случва естествено според интересите им и степента на познаване на предмета, а общуването между различните възрасти, особено когато разликата е по-голяма, е едно от най-любимите ми за наблюдение неща в училището! Посещение на занимания при по-големите рядко се случва с децата от група „Пауново перо“ (5 -7 г.) – на тях им е комфортно в тяхното си пространство със самостоятелен излаз на двора, с техния си учител. Но те знаят, че могат да го направят и понякога се възползват от дадената им възможност.

Естествено, като за почти всяко нещо в демократичното училище, и за движението между групите има правила, изработени от деца и възрастни на седмичните събрания на групите. Например според сегашното правило² дете от „Пауново перо“ може да посети по-горните етажи само с придружител – дете от по-големите групи или възрастен, а големите пък могат да влязат в тази група само с изрично разрешение от децата в стаята.

Но да се върна на началото на деня. Децата от по-големите групи се насочват към техните помещения и шкафчета, някои остават в кухнята – да закусят, да пият чай или на нещо като импровизирано сутрешно „кръгче“. Стаята на „Пауново перо“ е точно до кухнята и те си влизат в нея – там са и индивидуалните им шкафчета. Други се насочват директно към Салона, където си говорят, докато започне заниманието по Спорт. В този ден точно намирам част от големите момичета в учителската стая. Оказва се, че съм уцелила ден от „Филмово предизвикателство“, започнало няколко дни по-рано. Учителите са обявили на събрание, че се отправя предизвикателство към екипи, които ще измислят, заснемат и монтират кратки филми за 3 дни по зададена обща тема. Екипите са се сформирали сами според това кое от децата се е заинтригувало да участва, вероятно и по приятелска линия. Тъй като има само един комплект техника за снимане (другият се ползва за сниманата от месеци стоп-моушън анимация, за която ще разкажа в част II), екипите ще работят един след друг и всеки ще научи темата в началото на неговите си 3 дни. Момичетата вече са преодоляли първия ден, в който са писали сценария и са преминали през едночасово обучение за това как се работи с техниката, за различните роли в снимачния процес (оператор, сценарист, режисьор), както и някои операторски и режисьорски похвати. За наше щастие Иван е учител по изобразително изкуство (също един от основателите на училището, и ментор на деца, които са го избрали), но основната му професия е на филмов оператор и той още си я практикува в свободното от училище време.

Темата на филмовото предизвикателство е „Мистерия“!

 

Предстои им да снимат в този ден, а на следващия – да монтират. По някаква причина са избрали учителската стая като начална точка на деня. За някой като мен е странно колко са спокойни, предвид какво предстои, но това се оказва само съненост от началото на деня. По-късно разбирам, че предишната вечер до 23-24 часа е вървял чат помежду им, заедно с ментора им по предизвикателството, в който са обсъждали кой каква роля ще играе и кой ще снима. Изведнъж пристига едно момиче, за което са смятали, че ще отсъства в този ден – за нея не е отредена никаква роля. Тя е изненадана, казала е, че ще отсъства друг ден. Следващите й думи първоначално ми звучат като опит за караница, но всъщност тонът не го предполага. Казва го неутрално, просто констатиране на факт:

„Предния път като трябваше да снимаме и ги нямаше тези и тези момичета, решихме да отложим снимките, а сега сте решили да снимате.“

Менторът обяснява също с фактологичен тон, че тогава наистина е нямало как да снимат, включително по липса на техника, но впоследствие са установили, че постоянно някой отсъства и са решили заедно, че вече се действа по план. Всички са смутени – явно осъзнават, че трябва бързо да измислят решение. Едно от момичетата, което изглежда най-мотивирано от всички, казва, че ще си поделят снимането – така или иначе тя е приела да снима само, защото никой друг не е искал.

Настъпва оживление, защото решават, че е време да се гримират за филма. Аз питам дали са съгласни да ги снимам, докато се приготвят и докато снимат филма си. Те приемат и дори явно са леко поласкани от вниманието.

 

 

 

Усещам, че тази фаза ще отнеме време и решавам да проверя какво се случва в Салона. Според надписа на вратата може да се влиза, но е подозрително тихо. Като отварям вратата, виждам група момчета с учителя по Спорт, които играят на нещо, но в пълна тишина. Сашо ми обяснява шепнешком, че детето с превръзка на очите трябва да хване друго, усещайки ги само по движението и евентуално шумове, които вдигат. Той самият е постоянно нащрек да се намеси, ако детето тръгне твърде бързо към някой ръб или остри издатини по стените. Виждам, че „сляпата баба“ е точно моят син и ми става още по-интересно. Другите момчета (заедно те се наричат „глутницата“) постоянно го закачат – дърпат му дрехата, разрошват му косата, подбутват го – той се опитва отчаяно да ги хване и аз започвам да усещам в корема си това раздразнение, което знам, че той изпитва. Отчитам, че имам желание да отида и да го успокоя, но успявам да се сдържа. Все пак скоро решавам да се изнеса в друга посока, защото знам, че той има много да учи за това раздразнение и преодоляването му (а изглежда и аз!).

В музикалната стая и стаята за стоп-моушън анимация е затворено, така че се насочвам към помещението на най-малките. По пътя виждам, че момичетата вече се обличат на изхода, тъй като първата сцена от филма ще се снима на улицата пред училището. Иван припомня на крак как се използва камерата.

На входа на „Пауново перо“ питам учителката там дали мога да вляза да погледам. Тя отговаря, че трябва да попитаме децата – вътре е учудващо тихо и спокойно за моите очаквания. Децата правят различни неща на групички. Анета привлича вниманието им, представя ме и пита дали имат нещо против да остана за малко при тях. Съгласни са и си продължават досегашните занимания, без да ми обръщат особено внимание. Само най-малкото детенце идва при мен и ми предлага да играем нещо като бинго с топчета. Тя не познава още числата така, че да нареди топчетата подред – засега ги подрежда само в поставката, смятайки, че това е целта на играта (а аз си мисля колко хубаво упражнение за фината моторика е това, тъй като топченцата са малки). Няма нужда да обяснявам каквото и да било – тя е толкова сладка, самоуверена и доволна, че знае как се играе! Скоро в играта се включват и по-големи деца и ми става ясно колко лесно и естествено малката ще научи подредбата на числата и без специално занимание по математика.

Из стаята една група деца участва в занимание с учителя, друга групичка усърдно правят фигурки от пластилин на една маса (които после просто смачкаха и прибраха), а 1-2 момиченца си играят на някаква тяхна игра с плюшки, на фон звучи тиха музика тип за релаксиране. Едно 4-годишно момче чува думата „хексапод“ от заниманието с учителя (така на шега той е нарекъл октопод, на който му липсват два крака), прекъсва заниманието си с пластилина и пита „Какво е оксопод?“.

Не оставам дълго в „Пауново перо“.  Обстановката е толкова спокойна и хармонична, че дори не смея да направя повече снимки, освен на една от техните картини, и то откъм двора.

 

 

Такива картини висят навсякъде по стените в коридори и общи помещения и са последната „продукция“ от заниманията по рисуване. Веднъж-два пъти годишно се подбират най-хубавите от тях и се прави изложба. Ама истинска, не в училището. Е, обикновено на нея идват предимно родителите, баби и дядовци на децата и често дори купуват картините, за да ги окачат в домовете си. Впрочем следващата такава изложба е планирана за април 2021 г.

 

… прочетете и „ЕДИН ДЕН В ЦДУ, част II“.

 

 

1. Наричам ги „учител“ за удобство, защото така сме свикнали в стандартното училище, но всъщност през повечето време те са по-възрастни обитатели на пространството,  които са там, за да подкрепят, отразяват и изслушват при нужда, да са медиатори в конфликтни ситуации, да са ментори на децата, които са ги избрали, да са страна в триъгълника дете-родител-учител (…), от време на време водят конкретни занимания и понякога вършат домакинска или административна работа.
2. Правилата са динамични и може често да се променят според постъпилите предложения, дискусията и гласуването на седмичното събрание. Протоколи от последните събрания се окачват по стените, а всички правила се вписват и актуализират в Книга с правилата /на хартиен и електронен вариант/.