Цвети Орешкова

Казвам се Цветелина Орешкова. Имам две деца. През 2008г. завърших висшето си образование в СУ „Св. Климент Охридски” – Специална педагогика, Слухово-речева рехабилитация. По природа съм мечтател и откривател –вътре в себе си на първо място. Обичам да се разхождам сред природата и да снимам всичко онова, което ме вдъхновява.

Начин на живот, на възприемане на света и мястото на всеки човек в него. Свобода, отговорност, личен избор и инициатива, възможност да управляваш живота си. Това е образование, което е многообразно – то включва в себе си всички видове и начини на учене. В демократичното образование децата, а и възрастните имат възможност да намерят и разгърнат себе си, своите интереси и таланти, да усетят процеса на научване и случване на нещата и да изберат своето темпо и своя начин, това, което е адекватно за всеки отделен човек.

Винаги съм искала да прекарвам времето си сред деца. И някак си не да ги науча и да им покажа колко аз знам, а аз да науча от тях, да ги чуя и усетя. Вярването, че работата с деца е по-скоро забавление, а не работа в истинския смисъл на думата, винаги е стояло в мен. Учейки педагогика и виждайки прекрасни учители в действие, осъзнавах колко е важно да си открит и достъпен за децата. Най-важни за мен са отношението и взаимоотношението, които градим с децата. Ще цитирам една мисъл: „Начинът, по който говорим на децата става техният вътрешен глас”.

Истинският ми досег с деца се случи за първи път през 2007-2008г., когато с група приятели започнахме като доброволци ежеседмично да посещаваме Дом за деца лишени от родителски грижи. Първоначално събирахме дарения от познати, за да им купим четки и пасти за зъби, бельо и обувки. След това видяхме нуждата им от приятели, които да им помагат с учебния материал. За мен бе истинско предизвикателство – първоначално не виждах напредък от ежеседмичните ни усилия, но той идваше бавно и най-вече с благодарност от страна на децата. Сега, когато виждам същите деца пораснали, съм благодарна за възможността да прекарам времето си с тях и да ги подкрепям. Тогава за първи път осъзнах какво щастие е за мен да бъда сред деца.

А през лятото на 2009г. се роди първото ми дете, а с големия сняг на 2012г. се появи и второто. За последните 6 години моите деца ме учат да бъда човек, бъркат на дълбоко в мен и изваждат потенциала ми.

Още учейки педагогика в университета осъзнах, че не съм за традиционната образователна система. Не може да вкарваш всички деца в един калъп! След това прочетох книгата за Съмърхил на Александър Нийл и Демократичното образование на Яков Хехт и си казах „Ето това е!“ . Това, което беше моето разбиране за процеса на учене се оказа, че в световен мащаб вече съществува и това ме окрили. И заедно с още ентусиазирани хора с грейнали очи създадохме Общност за демократично образование с една мечта – да създадем демократично училище в България.

По математика и по човек и природа. Освен това водя и курса по фотография.

Ами защото никой не ги кара насила да учат математика. Освен това децата усвояват много бързо материала играейки. Защото играта ги увлича, завихря и те без никакво усилие и насилие над тях неусетно схващат какво е умножение, деление и т.н. Онзи ден например дойде едно момченце на 6 при мен и каза, че иска да учи скоби. Не знаел какво са, но му изглеждали интересни. И повече от два часа с група от 5-6 деца смятахме задачи със скоби. Преди това пък, докато си рязахме ябълки в кухнята някак неусетно се случи урок за дробите. Разделих ябълката на две, после на четири части и след като я изядохме се качихме в стаята за математика, за да напишем как биха изглеждали парчетата ябълка като част от цялата, но написано в дробни числа. Беше им изключително интересно. И добре похапнаха ябълки учейки… или обратното…няма значение. Децата също много обичат да боравят с големи числа и ги запленяват многото нули. И когато усвоиха да смятат до 20, веднага добавихме нулите и настана голяма радост и гордост. Друго си е да знаеш колко е 1000 по 1000…

Математиката не е в сборника, тя е в живота. Когато детето има интерес, то много бързо напредва с материала. Има 5-6 годишни деца, които с лекота покриват материала за втори клас. Разбира се има и деца, които не проявяват интерес към математиката, но това в този образователен модел по никакъв начин не се санкционира, напротив – техния избор се уважава.

Животът те учи на математика – тя е навсякъде и във всичко. И ако интересът ти не е в това да смяташ, рано или късно ще усетиш нуждата да го научиш и това ще е мотиваторът. Ето например едно момченце, което не идва на часовете онзи ден с учудване установи, че неговите приятели лесно могат да си сметнат колко сладоледа могат да си купят с 5 лв, а то не може. И дойде при мен и попита „Ама вие това ли правите по математика, аз може да дойда някой път…“

Човекът и природата, биологията, географията са моята друга страст. Това, на което наблягам в момента е да учим за защитените видове в България. По различен начин ни се случват уроците. Понякога оцветяваме картинки на животните, за които си говорим, гледаме филмче, от пластилин правим хралупи на животните, учим за хранителните им навици.

Всяка една разходка навън е урок по опознаване на природата. Аз самата обичам да наблюдавам насекоми, птици, растения и често, когато се разхождаме в гората се спираме до огромно паднало дърво и опознаваме всичко онова, което е невидимо за нас, но е всъщност незаменимо за съществуването на Цялото.

На първо място това е голямо предизвикателство за егото. Защото, като учител една част от мен си мисли, когато гледа едно дете „ела тук да те науча, защото аз знам“. Но с времето, общувайки с децата осъзнаваш, че не е точно така. Че знанието не е еднопосочно и че колкото аз им давам, толкова и получавам от тях. Защото знаенето не е в отговорите, мъдростта е в способността да задаваш точните въпроси. А децата са уникални в това си умение. И техните въпроси много ме развиват. Също така се научих да импровизирам и да се доверявам и аз самата на процеса. Случва се често да отивам в училище с някоя брилянтна идея за страхотен урок, но представяйки я на децата чувам непоколебимото „оооо, това е много тъпо“. И цялата ми идея се срива, но точно тогава се случват невероятни уроци, защото вместо да следвам моите идеи, следвам техния интерес, а той наистина води до невероятни места. И това е едно постоянно творене – как хем да бъдеш спонтанен, хем да удържаш структура, така че да се надграждат знания. Не е лесно, но е много вдъхновяващо и те държи в едно здравословно напрежение, кара те постоянно да се развиваш заедно с тях, самият ти да си задаваш непрестанно въпроси.

Това, което виждам да се случва пред очите ми, начина, по който тези деца израснаха за година и половина, намериха и развиха интересите си, е невероятно вдъхновяващо. Преди няколко дни в курса по фотография Илия (на 6г) ми заяви, че иска да снима мравките. Аз се опитах да обясня, че с този обектив е широк и е за пейзажи и общи планове и че за малки обекти трябва друг, а такъв нямаме в момента. Той обаче изобщо не ми позволи да го разубедя и прекара повече от час, клечейки на двора. Не можете да си представите моята изненада и неговото щастие и гордост, когато седнахме да разгледаме снимките му – беше успял да фокусира отлично, имаше страхотни кадри. И после – възрастните повече сме знаели?… Децата не ги е страх, че могат да не успеят и са готови да опитват. Ей това искам да успеем да съхраним у тях.

Мечтая си повече деца да могат да учат така. Защото виждам колко щастливи и уверени растат децата, които учат при нас.

Когато аз бях ученичка моят живот беше в междучасията, чаках да свършат 40те минути мъчение, за да имам 10 минути живот. 10 минути време за мен, за разговори с приятелите ми, за да правя, това, което ме интересуваше. 12 години в училище някой ти е казвал как да си управляваш времето и когато излезеш от там нямаш умението да управляваш живота си така, че да си щастлив с това, което правиш. И когато пораснах сякаш продължих да живея с усещането, че имам оскъдно време за мен, че трябва да си го крада, за да следвам сърцето си.

А тези деца не знаят какво е междучасие, защото за тях цялото учене се случва в едно постоянно междучасие – в игра, смях, с приятелите, в разговори. И това е велико. Защото те няма да си крадат време за своята страст, те ще живеят, за да я следват и реализират, ще изследват сферите си на интерес и ще се потапят в тях, за да ги разкриват. Ще бъдат себе си, защото никой никога няма да им е казвал, че трябва да бъдат нещо друго.