Skip to main content

Училищни истории

  • Защо сутрешните кръгчета в ЦДУ не са задължителни

    В началото на съществуването на самонасоченото пространство „Център за демократично учене“, имахме често разговори дали и защо да имаме задължителни сутрешни кръгчета. От една страна осъзнавахме едно принципно и общо разбиране, че те са полезни, ценни, смислени и нужни. От друга страна, искахме децата сами да усетят този смисъл – за себе си. Някак това твърдение „сутрешните кръгчета са ценни“ бе толкова общо, по принцип, но нали ние искахме децата сами да откриват какво е ценно и важно за тях и да се включват в неща, в които сами усещат смисъл за себе си, а не просто, защото някой така е решил и казал, а те са го „възприели“, без да го подложат на съмнение или проверка за себе си.
    И ако вярваме (а ние вярваме), че те усещат и знаят от какво имат нужда и ще го вземат, то значи остава само да възприемем това намерение,

    да осигурим пространството за сутрешно кръгче с постоянство и стабилност в средата,

    да информираме какво то представлява и да поканваме регулярно. И естествено, без натиск, който, когато и както намира смисъл сам за себе си – да може да се включва.

    Така и направихме. И се доверихме. Осигурихме го в средата – в сутрешните моменти и оставихме всеки да открие за себе си своя личен смисъл в него. Дали му е полезно и ценно в този момент, защо му е нужно, иска ли да се включи и как? И нека всеки идва не по задължение, а по желание.

    Какво показаха опитът и практиката след повече от 5 години? Сутрин при нас обикновено органично се организират едно или две кръгчета, в които обсъждаме, споделяме, играем. Това са спокойни пространства за начало на деня, в които всички, в равнопоставени диалог и отношения, споделяме, слушаме, отразяваме, понякога се удивляваме, понякога се възхищаваме, а понякога се вдъхновяваме. Какви са темите? Има от всичко:

    • Философски теми – за смисъла на живота, за приятелството, любовта, предателството, страданието;
    • Теми за наболели проблеми – войната, замърсяването, глада, несправедливостта;
    • Провокации за размисъл – какво би направил, ако имаш още един ден живот? какво би променил, ако можеше да промениш едно нещо в света?;
    • Вълнуващи и интересни теми, събития и явления от живота, природата, света около нас – черни дупки, бели дупки, Бермудски триъгълник, телепатия, хипноза;
    • Теми за нас самите – за човека, емоциите ни, постъпките ни, мисленето ни – „Мисля, следователно съществувам“- вярно ли е това? или „Най-големият ни страх?“ или „Какво правя с гнева си? Къде го усещам? Как да го укротя в себе си? Да го укротявам ли изобщо? Не е ли всъщност полезен?“ или „Какво е мисленето? Мислите? Как се раждат? Кой ги ражда? Можем ли без тях? Можем ли да ги спрем?“…

    Понякога не ни се обсъжда. Понякога просто ни се споделя – какво чувстваме, какво е в ума ни, сърцата ни, какво ни се е случило вчера, какво ни е зарадвало, объркало, усмихнало, разочаровало, натъжило. И това се приема естествено. И всичко, което излиза от нас, посрещаме – автентично, човешко, с уважение. Със зачитане. Темите, думите, мислите, мненията, позициите – минават и заминават, променят се или се забравят.

    Но отношението, взаимодействието, свързването – остават.

    Възпитават, без да поучават. Една хуманност. И любов към себе си, света и другите. Неща, които променят света.

     

  • Революционери за един ден

    Могат да се отбележат много причини в полза на изучаването на история, но учителите често се изправят пред предизвикателството да преодолеят досадата на учениците, когато трябва да научават безкрайни дати, имена, числа. Разбира се, че са важни, но има моменти, когато заради ограниченото учебно време, фокусирайки се в запомняне на фактологията, остава малко внимание за тъканта на историята – човешките образи, действия и техните последствия. Отбелязваме датите, защото истински хора със своите подбуди и характер (не) са предприели нещо и след това са се случили събития, които са имали ефект върху достатъчен брой други хора, така че да бъдат записани, разказани и предавани. Добре разказаните истории се помнят, вълнуват и преживяват. Ние мислим, че историята може да се представя още по-добре, ако комбинираме наученото от учебника с преживяване. Но как може миналото да се преживее по безопасен  и вълнуващ за съвременните деца начин? В този случай учителите от Център за демократично учене имат на своя страна факта, че в центъра възрастни и деца общуват свободно, изграждат връзки и се опознават като личности със своите интереси и вълнения. Понеже менторите и учителите поназват добре какво привлича децата, успяват да измислят занимания, които предизвикват силен интерес и желание за участие. Знаем, че нашите ученици се вълнуват от куестове, затова учителят по история реши да направи исторически куест. Събитието се случи малко след честването на годишнината от обесването на Левски и  бе посрещнато с възгласи: „Това е толкова яко!“.

    В деня на куеста училищните кабинети бяха градове от революционните окръзи. Децата си изтеглиха листчета и така се разделиха на два отбора от революционери. Трябваше да разгадаят кои са основните герои в куеста – Левски, Каравелов и Ботев. Целта беше да спасят Дякона. Мисията изискваше да открият тайни скривалища, в които намираха артефакти, съдържащи загадки. Решаването им ги водеше до следващото място. Трябваше да използват познанията си по история и литература от периода, за да решават загадките. Макар да беше забавно и вълнуващо, децата изпитваха трудности, защото задачата изискваше не просто решаване на тест с предварително дадени отговори. Бяха поставени на мястото на истински комити като трябваше да търсят скривалища, да разчитат тайни послания, да внимават да не бъдат хванати, да вербуват и да предлагат откуп, времето ги притискаше, трябваше да бъдат смели, досетливи и дръзки. Придобиха реална представа за усилията и опасностите, които се изискват от хората, търсещи промяна и оставящи имената си по паметните плочи. Разбраха, че историческите събития не са само дати и думи, а действия и решения на истински хора и за кратко те бяха тези хора.

     

  • Господинът с два носа

    Текст: Петя Кокудева
    Музика: Зора и Косьо
    Видео: Боян Йорданов – Бо, Ясен Спасов, Дан Николов, Борис Добрев и Емо Расолков
    Ментор: Иван Николов

    Какво пък е това ‘Господинът с два носа’?
    Намигване, което ни научи, че и смешките изискват усърдие.
    След премиерата на ‘Хан Аспарух’ Иван, учителят по Кино проекти, получи обаждане от Константин Кучев с въпрос дали децата ще искат и могат да направят видео за негова песен с работно заглавие ‘Господинът с два носа’. Искат, разбира се! Винаги има желаещи и въодушевени да снимат проекти в заниманията по Кино, но това е предложение за истинска работа, възложена от клиент! Много е вълнуващо, когато някой е харесал твое произведение и желае да сътвориш нещо и за него. Когато ти се доверява и ти дава свободата да твориш без да налага вижданията и очакванията си.
    „Иване, отивам да работя!“
    „Момчета, ще бачкаме ли?“
    Това се чуваше от децата, през този един месец, в който снимаха видеото.
    Личи си, когато нещо е направено с желание, когато създателите са харесвали това, което правят – ‘работата’ си. Има трудности и умора, но мотивацията е много по-силна, когато крайната цел и процеса са твои и имаш думата за това какво и как да бъде направено, вместо да изпълняваш чужди цели и желания. И когато си подкрепен от своя ментор и учител, вместо притиснат от неговите изисквания.
    Децата могат! Честит празник, мили деца!

     

     

     

     

  • Създаването на ‘Хан Аспарух’

    Продължаваме със споделянето на моменти от създаването на стоп-моушън анимацията ‘Хан Аспарух’ – филм на историческа тематика, създаден от учениците в Център за демократично учене. Благодарим на Илияна Михайлова за субтитирането на английски. Тук може да гледате филма и да прочетете повече за създаването му:


    Интересни факти за филма:

    Актьорът Александър Митрев озвучава професор Пънкчев.

    230 лего фигурки са използвани за снимките (почти всички са върнати на собствениците; професора се издирва!).

    Косата на някои човечета е направена от влакната от пуловера на едно от децата (надяваме се пуловера все още да топли 😉 ).

    Някои от щитовете всъщност са шапки на сенсеи, залепени с платилин за ръцете на героите.

    Снимането на битката между армиите на българите и византийците е отнело месец и половина.

    4000 снимки са направени за създаването на целия филм.


    Иван Николов, учител по Визуални изкуства и Кино в Център за демократично учене, споделя за процеса по създаване на анимацията и преживяванията на екипа:

    „В началото на проекта се записаха много деца. Едно от тях даде идеята да направим епизода с лего човечета. Нямахме достатъчно, затова пуснахме обява в ЦДУ, че се търсят фигурки за филма. За да съберем нужните фигури водихме лични разговори с всеки, който носеше от вкъщи и ни поверяваше колекцията си – уверявахме ги, че ще ги пазим и върнем изчистени от пластилина.
    Детето, което даде идеята да се ползват лего човечета, се отказа на следващия ден. До края на месеца се бяха отписали още деца, но другите останаха и продължиха идеята за лего фигурките.
    Всяко едно човече е изработено специално, за да отговаря на даден образ. Всички фигурки, които получихме бяха разглобени и от частите сглобихме наново героите.

     

    Имахме много разговори около текста – как фактите да се превърнат в историята на филма. Правихме проучвания и сравнявахме с рисунки на исторически образи – как са изглеждали славяните, византийците, какви са били украсите на дрехите им, какви оръжия са имали и как са били украсени. На децата им хрумваха много идеи и много от тях пробвахме, за да видим реално какво е възможно и какво не, какво се вписва или не във филма.

     
    Едно от интересните неща в правенето на този епизод беше, че първият епизод от поредицата беше правен като проект по История с децата, записани на История. След работата по него и неговото представяне пред всички от ЦДУ, задачата за снимането на втори епизод пожелаха и поеха децата, записани на Кино проекти. Така се получи, че за първи епизод хората от часовете по История правят филм, а за втори епизод Кино хората взеха Историята. Това беше чудесен обрат. Децата от кино проектите действаха по-смело, имаха много идеи, но не всички успяхме да реализираме, т.к. изпробването на всяка идея е много времеемко. За всяка сцена се изпробват различни идеи за сценографията, което е свързано с продължително подреждане и наместване на всеки детайл. Работата е толкова времеемка, че в някои моменти сме успявали да подготвим и заснемем само 10 кадъра за цял ден – това е по-малко от половин секунда филм. Стигнахме до решението да работим на групи. Едно дете отговаряше за 10 човечета.

     
    Едно от нещата, което децата направиха сами беше заснемането на професор Пънкчев – когато говори при подписването на договора със славяните бяха необходими 190 кадъра. Децата цял ден снимаха и раздвижваха тези 190 кадъра и бяха решени да следват плана, за да не остава работата за следващия ден. Това беше и една от най-трудните за снимане задачи, т.к. на тях им беше много досадно да работят толкова дълго само за репликите на професора. Оставих им възможност да преживеят този неприятен момент и да намерят как да се справят. Естествено се случи така, че се бяха заиграли със сцената и бяха решили да вкарат смешни моменти, но след това при монтажа видяха, че тези смешки въобще не бяха подходящи за контекста на сцената, дори не бяха смешни след като се сложиха сред останалите детайли. Получи се много добър урок – да се опитват да мислят за голямата картина, за това как отделните части, които снимат да се вписват в контекста на цялата история.
    Големите уроци от тези ситуации бяха планирането и разбирането на контекста на цялото усилие, да бъдат част от екип. Всичко това научиха през неща, които са им интересни.

    Теди и Боян израснаха много през този проект именно чрез поемането на отговорност. За разлика от първия епизод, когато бяха повече в ролята на следващи групата, сега те бяха водещите. Трябваше да се научат да вземат решения и да правят преценка. Едни от трудните моменти, в които се учеха и упражняваха тези умения бяха при сцените с много войници – битката между двете армии. Първоначалната идея за тези сцени беше да се снима в общ план. Когато започна работата, децата видяха, че за да се подготви сцената за всяка снимка изисква страшно много усилия – всяко човече трябва да бъде наместено в определена поза на тялото и върху масата. Беше много изморително и трудно да не се загуби нишката кой какво е преместил, успяваха да заснемат 10 кадъра за цял ден. Сами достигнаха до момента, в който осъзнаха, че става все по-трудно работата да продължи и че трябва да се измисли нещо друго. Можех да им предложа варианти, но изчаках решението да дойде от тях. Идеята им наистина беше добра – решиха да снимат в близък план само няколко човечета, вместо да трябва да наместват всички за голяма сцена. А за голямата битка Боян предложи да направим купчина от човечетата –  за всеки кадър преместваше малко по малко с ръце всички войници, докато се съберат накуп. В този процес се научиха, че идеите, които им хрумват трябва да бъдат и добри визуални решения, даващи възможност да се завърши сцената.

     
    Друг ценен урок имахме при снимането на сцената с реката. Тук се заиграха много със снимките. Снимаха в продължение на над 15 занимания и над 150 кадъра – това е повече от месец и половина. При снимането на всяка сцена се влиза в много големи детайли за позиционирането на частите от сценографията и самите герои. Тук реката беше направена от дълги ‘езици’ пластилин, местеха всеки от тези езици. Много се изкефиха на идеята при влизането в реката войниците да се разпадат и после пак да се ‘събират’. За да се снима това, трябваше поетапно да се разглобяват човечетата и после пак да се слобяват. Накрая видяхме, че се е получила много дълга сцена, а на нас всъщност ни трябваше преход.

     
    Имахме и криза. Няколко месеца минаха без да работим. Беше трудно да не се намесваш и да оставиш децата да преживеят момент, в който са загубили мотивация и да намерят сили вътре в себе си да продължат. Беше труден момент за целия екип и за родителите. Но аз знаех, че е важно да им дадем пространство да могат да се откажат. Това беше голям урок. В този момент беше много важно да се получи партньорство  между нас, да не ме приемат в ролята на налагащ рамка, която не е тяхната. Много е важно и трудно да усещаш границата кога детето иска да е самостоятелно и кога има нужда да го водиш. След като си дадохме това време, те отново събраха сили и намериха вътрешна мотивация да влязат в стаята и да снимат.

     
    Сами си направихме звукозаписно студио, за да може актьорът Александър Митрев да озвучи професор Пънкчев. Трябваше да разберем как да изолираме шума с подръчни материали и да впрегнем съобразителността си. Намерихме една голяма плоскост, която използваме за прожектиране на филми и я качихме в най-тихата стая, огънахме я около маса със стол и сложихме много възглавници, а върху тази конструкция сложихме постелка за йога, по средата поставихме лаптоп и микрофон. Получи се доста добре.

     
    Този проект се превърна в нещо важно за всички в Център за демократично учене. По време на етапите правихме прожекции пред децата и говорихме каква история показваме, всички присъстваха и се вълнуваха. Целият екип усещаше проекта като ценност. Беше важно, че историята е разказана от нас и че я представяме пред всички. Емоцията от това, че ние създаваме нещо беше заразила всички – след една от прожекциите в салона видях две деца да играят на бой с възглавници и като се заслушах разбрах, че едното е хан Аспарух, а другото е византийският император – пресъздаваха битката в игра. Толкова малки деца се вълнуваха и бяха запомнили нещо толкова далечно. Това не е ли начин да се учи история?

    Ценното накрая е, че след толкова усилия си постигнал нещо. Няма нужда от друга оценка.“

     

    Освен децата и учителите, в този процес подкрепа дават и родителите. Самите те се изправят пред предизвикателства за себе си, свръзани с изборите на децата и ролята на възрастните. Марта Златева, родител на Боян споделя: „Работата на Боян по „Хан Аспарух“ беше истинско приключение, в което той научи много. Научи как се прави стоп-моушън анимация – според неговия ментор е наистина добър аниматор – успява да движи прецизно фигурите и така да осигури истински доброто им и реалистично движение във филма. За мен, обаче, много по-ценното знание беше в това, че Боян се научи да преодолява предизвикателства, да не се отказва, да бъде търпелив (работата по филма обхваща 2-годишен период). Научи се да общува с екипа и заедно да постигат целите си. Имаше възможност самия той да влезе в менторска роля спрямо по-малки деца, които имаха интерес към проекта и се включваха с помощ. Или иначе казано, разви в себе си едни умения, които биха му били полезни за какъвто и да е бъдещ проект, което за мен е основната цел на ученето.“

    Елка Атанасова, родител на Теодор, 10 г., както се е самоопределил с подкрепата на екипа – двигателя на създаването на филма, също споделя своите впечатления: „Наблюдавах минаването през най-различни емоции от спектъра през дългите две години, в които се излюпваше филма. Впечатляващо беше за мен да проследя, как през тези дълги две години той неотлъчно беше там, оставаше ангажиран и правеше всичко по силите си да се случи филма и да бъде успешно завършен. Имаше моменти, в които дори не се знаеше дали изобщо може да бъде завършен и той остана въпреки това. Остана въпреки огромното разочарование от част от приятелите му, които напуснаха проекта, защото им се играеше или им стана прекалено тягостно и трудно. Остана и в дългите дни на монотонно преглеждане на снимки или снимане на сцени от не-знам-колко-хиляди кадъра. Усещах несигурността дали изобщо все пак ще излезе нещо. Имаше и прекрасни дни на удовлетворение и приятна умора. Имаше и сълзи от преумора. В трудните моменти, когато не сдържаше гнева си и разочарованието си, подкрепа идваше от учителя Иван, с когото намираха начин да изговорят ситуациите и всяка страна да намери мир, за да преоткрие онова безценно зрънце вдъхновение, което продължаваше да ги движи напред. Този процес беше един от моментите, в които виждам на практика защо е важно да се даде свобода в избора на всеки човек. Ако аз или някой от учителите бяхме принуждавали Теодор да продължи да работи, за да завърши проекта, никога нямаше да успеем да удържим две години! Той продължи, защото намираше смисъл за себе си.  И удовлетворението, когато филмът видя бял свят беше безценно. Но по-важно – удовлетворението беше само негово, заслужено, изстрадано, мечтано и истинско. Благодаря от все сърце на Иван, който също успя да намери как да подкрепи децата без да ги кара да служат на неговите цели или на нечии други. Успя да бъде там за тях, да бъде истински и да бъде модел за тях. “

    Интервю на екипа в БНР

    Интервю с ментора на проекта Иван Николов в Днес.бг

  • Учебен предмет ‘Графити’. Защо не?

    Продължаваме с изследването на различните начини и форми на учене в едно свободно училище. Как би могъл интересът на едно дете в област, която не присъства в задължителния държавен стандарт за изучавани предмети и теми да се превърне в образователно преживяване не само за него, но и за съучениците и учителите му? Ето как това става в Център за демократично учене.

    В ЦДУ целенасочено използваме изкуството, като начин на изразяване. Изкуството в неговите разновидности развива фантазията, през него намират израз чувствата и емоциите, които се таят в нас и не на последно място то ни помага да се изразим и да бъдем забелязани. То развива креативността ни – умение сочено от футуролозите за ключово в професиите на бъдещето. Графити изкуството и работата в градската среда, пък разкрива необятни възможности да отправиш посланията си към минувачите – да ги замислиш, усмихнеш и да въздействаш на средата, в която живеем. Чрез индивидуалния подход в нашата работа, интересите на децата се приветстват и се полагат усилия те да бъдат развити, а децата получават подкрепа в изследването на различни теми и области от техните ментори и учители. Обикновено това е процес, който не приключва с едно-две занимания, може да обхваща по-продължителен период и разнообразни дейности и форми на учене в и извън ЦДУ.

    Алекс е на 10 години и се интересува от изкуство и компютърна обработка на изображения с различни мултимедийни програми. Започва да посещава курсовете по Мултимедия, организирани от Иван Николов – учител по визуални изкуства и кино в ЦДУ. Т.к. естеството на взаимоотношенията в демократичните училища и центрове не се ограничава само до преподавания урок, много често деца и възрастни говорят и обсъждат различни теми. Алекс споделя с Иван интереса си към графитите и започват да си говорят – всеки за своя опит, за своите въпроси – от чисто технически – как се прави шрифт, до философски – къде е границата между изкуство и вандализъм. Алекс споделя, че иска да си направи таг – подпис в графити културата. От разговора излизат много въпроси и ученик и учител започват заедно да изследват темата – как са се появили графитите, за какво служат таговете, какви са различните начини за рисуване, какви бои и пособия за рисуване има, как може с едно пособие да се рисуват различни дебелини, как се създава шрифт – какви са пропорциите на буквите и къде трябва да се поставят елементите, за да изглеждат добре заедно.

     
    Родителите на Алекс също подкрепят развиването на интереса му – посещават магазини за спрей и графити аксесоари, купуват му маска, спрей и т.нар. бомбичка. След като известно време прекарват на това ниво, идва ред на следващата стъпка – рисуване на цял графит. Купуват се училищни спрейове за графити, с които Алекс и други деца се упражняват. Този етап пасва много добре със снимките на видеото към песента ‘Бунтар’ и в клипа се отделя цяла сцена за рисуване на графит. За да се получи сцената надписът за графита предварително се скицира, избират се цветове, форми на буквите, елементи. След това се избира повърхност за рисуването, подготвя се и няколко дни се работи по самия графит. Покрай дейностите на Алекс и Иван и други деца искат да опитат и да разберат какво се случва, какво е графит. Оказва се, че не е толкова лесно колкото изглежда, но освен няколко от децата, които просто опитват от любопитство, се появяват и други, които също искат да научат нещо повече. През следващите дни се опитват различни техники на рисуване със спрей и шаблони.

     
    В този период Иван има възможност да се срещне с графити артист, известен с характерния си стил и му разказва за възникналия интерес в ЦДУ, графити артистът приема поканата за гостуване и се уговаря ден и час за презентация на тема ‘Графити’. По време на презентацията графити артистът aleksi_varna разказа за историята на графитите, за смисъла на изкуството в градска среда, даде примери за вандализъм и изкуство, сподели за някои опасности на това занимание и направи работилница за рисуване на графити на двора. Възникнаха много въпроси, които бяха повод за дискусия по време на лекцията. Aleksi  показа и други форми на изкуство и работа с градска среда от проектите си във Франция – украсяване на улични стълбове, плакати по детски истории, как можем да скрием дупка в стената и да я превърнем в част от графит. Aleksi сподели и някои трикове в случаи на скука на работа или училище – как с една простичка рисунка и молив да си направим забавно кратко клипче.

     
    По време на работилницата обясни за маските, които се използват, за да не се дишат изпаренията от боите, кои бои са най-икономични, как се рисува с различните видове дюзи, как се създават ефекти върху надписите, а желаещите изпробваха различни техники със спрейове.

     
    Не знаем до кога и колко дълбоко ще продължи интересът на Алекс към графитите, дали темата ще замре с неговото засищане или ще бъде поета от други деца и ще се развие в друга посока, но знаем, че досега това приключение ни е научило на много – не само като фактологически и практически знания в тази област, но и е добавило към увереността ни, че всички начини на учене са ценни и трябва да могат да бъдат използвани в образователните системи.

     

  • Бунтар

    Учене и забавление. Работа и вдъхновение. Деца и възрастни. Свободен избор и добри резултати. Проектът ‘Бунтар’ показва, че тези неща не само не се изключват взаимно, а че между тях се получава много плодотворна симбиоза и интересен резултат. Децата и възрастните са много по-мотивирани и готови да полагат усилия, когато правят нещо, което те са избрали, а не защото някой ги кара.

    Музикалното парче „Бунтар“ е дело на деца, посещаващи Център за демократично учене.
    Освен текста и вокалите, в песента децата свирят на диджериду, арфа, електрическа китара и пиано. Аранжиментът и оформлението са дело на музикантите от независимия лейбъл Биг Банда – Александър Евтимов, Санди Даниел и Михаил Йосифов. Режисьор на клипа е Иван Николов, а оператор – Кирил Проданов.

    Текстът за песента се ражда в главите на две деца с артистични псевдоними Теос и Ясу, които са твърдо решени да направят песен.

    И какво е нужно при нова вдъхновяваща идея?
    Добра подкрепа и още няколко луди глави, които скачат заедно с теб да я осъществят.
    Подкрепата идва от учителите – по творческо писане и визуални изкуства. Те помагат с текста, а междувременно споделят идеята и с още деца, които се включват с ентусиазъм – всеки със своята страст – различни музикални инструменти – диджериду, китара, арфа, пиано. Проектът се пренася на ново ниво, свързвайки се с музикантите от Биг Банда – сътрудничество между деца и възрастни с цел реализиране на истинско музикално парче. Работата по проекта се пренася в реално музикално студио, където едно от децата – Любо (9г.) създава ритъма на парчето със своя музикален инструмент – диджериду, а възрастните музиканти споделят своя опит и подкрепа като показват трикове на младите си колеги. Така постепенно парчето се оформя. Записите стават факт в края на миналата година. А в процеса на изработка на видеото към парчето вземат участие още 19 деца на възраст 8-14 години. Видеото показва скучаещи ученици, всеки зает със своята страст тайно от учителите (рисуване, бизнес, архитектура, животни).

    Така се появава „Бунтар“ – това е историята на парчето, чиято цел е да отправи едно послание – от децата към възрастните, и да разбие схващането, че само защото са малки, децата са безгласни букви, трябва само да следват инструкции и не могат да бъдат инициатори и двигатели на осъществяването на идеи.
    Да, могат.
    Всеки ден и всеки час.

     






  • Демократичен спорт за демократично училище

    На 06.04.2019 се проведе турнир по ултимейт фризби ‘Disc of challenge’, преди началото на който учениците от Център за демократично учене играха приятелски мач с ‘Шопски отряд’ – единственият отбор на България по ултимейт. Интересен факт е, че в този спорт няма съдия и двата отбора трябва да намерят споразумение в спорните ситуации, както и че мъже и жени могат да играят заедно и смесените отбори са позволени. Важно условие е да се играе с удоволствие. Турнирът ‘Disc of challenge’ се организира с идеята ултимейт фризби да се популяризира като спорт в страната. Всеки член на ‘Шопски отряд’ ‘предизвиква’ различни хора да съставят отбор и да участват на турнира.

    Възникването на отбора на ЦДУ – ‘Свободен ученик’ – показва един от начините, по който учебен предмет може да бъде добавен към програмата в едно демократично училище. В Центъра фризбито навлиза с новия учител по спорт – Александър Лозанов, който е треньор на ‘Шопски отряд’ и при работата си с децата в часовете по физическо им разказва за играта. Първоначално интерес проявяват само две деца, които ‘досаждат’ на Сашо с желанието си да играят фризби. Постепенно интересът нараства и се запалват и други деца. Като стават 5-6 редовни играча, Сашо им предлага да направят отбор. Идеята е приета и през ноември-декември 2017 г. вече има официално създаден отбор ‘Свободен ученик’. Желанието и изборът да участват в отбор носи на децата и съответните отговорности към екипа. Тренировки има 2 пъти седмично, по време на които освен физическите си възможности, децата изграждат отговорност към отбора, постоянство и полагат усилия, за да придобиват нови умения.

    ‘Свободен ученик’ е първият изцяло детски отбор по ултимейт фризби в страната. Покрай силния интерес на децата, Сашо се свързва и с други отбори и провеждат първия детски турнир по ултимейт фризби през април 2018 г., където ‘Свободен ученик’ печели купата.

    Тази година се изправят пред ново предизвикателство – да играят срещу професионален отбор от възрастни. Това се случва на приятелския мач с ‘Шопски отряд’ и е резултат и продължение на усилията им през тази и миналата година. Мачът е възможност за отбора да провери какво са научили, усвоили и забравили, да видят какво ниво държат в момента. Пробват заучени ситуации, повече тактика, планиране. Мачът се получава толкова добре, че предизвиква възторг сред публиката. Естествено има и въпроси – защо като учител Сашо не се е включил да играе с отбора срещу възрастните. Отговорът му е: ‘Аз не се съмнявам, че ‘Шопски отряд’ (отбора на възрастните) ще опази децата. Съмнявам се в другите отбори, т.к. те са тежки атлети. Но за мача между ‘Шопски отряд’ и ‘Свободен ученик’ нямах съмнение – това са двата ми отбора’.

    След мача Сашо продължава: ‘Супер доволен съм от нивото, което ‘Свободен ученик’ показа на терена. Видял съм пропуските, върху които да работим. Трябва да сме по-единни в сложните ситуации – много е лесно, когато стане трудно да кажеш “Не съм от този отбор”.

    Колкото и да сме сериозни или несериозни през годината, когато има събитие, интересът се засилва.

    Тази година имаше няколко души от ‘Свободен ученик’, които ми помагаха и се организираха сами за тренировки. Радва ме, че нещо, което е започнало като забавление става сериозно. Ще направим тренировките по-натоварващи, за да може да участваме на подобни събития и участието да е по-леко за играчите, да имат повече издържливост и тактика.’

    В момента се подготвя летен лагер за ‘Свободен ученик’ с повече тренировки.

  • Свободно общуване

    За последния ден преди ваканцията бяха организирани различни дейности в училище. Една от най-чаканите беше размяната на подаръци, в която участват деца и учители. Такива моменти много добре помагат да оцениш възможността за свободно общуване и опознаване, която децата и възрастните в демократичните училища имат. В случайната размяна на подаръци се случва така, че деца могат да изтеглят името на учител, чиито час не посещават или учител да изтегли името на дете, което не е записало негов предмет.

    В демократичните училища деца и възрастни общуват извън рамките на групата, в която са записани и часовете, които водят. Често се случва учители, в чиито часове влизат предимно големи деца да помагат на по-малките ученици, да водят разговори с тях, да ги утешават или да им припомнят училищните правила. Много пъти се организират различни дейности, в които се включват деца от всяка възраст и учители на различни групи. По този начин взаимодействието между деца и възрастни не е сегментирано и затворено само в рамките на малка група и те имат възможност да се опознаят като човешки същества.

    През 2019г. Център за демократично учене ви пожелава общуване отвъд границите на системата.

  • Коледни косатки

    Честита Коледа с един топъл момент от училищния живот в Център за Демократично Учене (ЦДУ), разказан от първо лице.
    “Ден преди коледното парти в ЦДУ бях в кухнята и правех нещо измежду многобройните дейности, с които всеки се беше захванал в последните дни преди ваканцията. Влязоха две деца от предучилищната група и развълнувано си обсъждаха нещо. Малко след това се появи Иван, учителят им по рисуване и кино проекти (и много други неща), с когото цял ден имаха репетиция в салона. През това време аз си свърших задачката и вече се канех да изляза, когато видях как Иван клекна до децата и каза на Л. (5г.): “Л., човече, поздравяваме те за това, което направи за твоята възраст”. После се обърна към М. (5,5г.): „Това беше най-доброто изпълнение на косатка, което съм виждал досега. Ти вложи толкова в ролята! Така се мяташе на сцената!“. Изражението на М. се промени в този момент – очите му светнаха и стана малко по-висок.
    – Наистина ли?
    – Да. Беше като истинска косатка, която се гмурва в ледения океан!
    Л. се приближи и каза въодушевено:
    – Искам и аз да съм косатка следващия път!
    – Виждаш ли, М., даже вдъхновяваш и другите хора да са като теб!
    Вечерта М. разказал на баща си за репетициите и завършил: “Аз даже вдъхнових двама!…”

    На следващия ден, по време на коледното представление, видях една истинска косатка на сцената!
    Когато знаеш, че има хора, които сред ежедневните препятствия при „правенето“ на училище, намират сили да спрат сред всички задачи и цялото бързане до едно дете, да отделят време и да го надъхат да даде най-доброто от себе си, да превъзмогне притеснението от критичните погледи на публиката и да излезе смело напред, се изпълваш с надежда.

    Велико е да срещнеш хора, които те подкрепят, вдъхновяват, вдигат и окуражават, докато растеш!

    Това е споменът, който отбелязва тази Коледа за мен, надявам се един ден и за порасналата “косатка.”

    Център за демократично учене ви пожелава на тази Коледа да си подарите спомени, които ви дават сили в трудните моменти!

    Весели празници!