Иван Николов

Аз съм Иван и съм художник, режисьор и оператор. Завършил съм педагогика на изобразителното изкуство, понастоящем имам продукционна къща и правя филми. Понеже имах силен интерес в работа с деца, вместо да стана учител по рисуване в училище (още трупайки опит в университета, преподавайки в училищната система разбрах, че има нещо сбъркано там и не е за мен), започнах да работя по различни социални проекти. От 2000г до сега, вече 16 години, работя с деца и младежи през изкуства и психосоциални практики – проектите са много, но ще спомена най- знаковите за мен – “Изкуство за социална промяна” (работа с деца в риск в различни домове за институционална грижа в страната), “Креативност в училищното ежедневие” (обхващащ 400 ученика в над 10 училища в София) , “Трупа за уличен театър” (работа със бездомни младежи в София)– това са много задълбочени изследвания как изкуството може да е в помощ на деца в риск, възрастни, затворници, всякакви маргинализирани групи, както и в училищния контекст. Участвал съм в редица обучения, уъркшопи и групи за личен опит и тази ми опитност през изкуството и психологията ме научи, колко е важно да познаваш себе си, когато работиш с деца. Да можеш да поставиш личните си граници, да бъдеш честен, да присъстваш и да виждаш детето, да разбираш и усещаш неговия свят.

Когато се роди синът ни, пред мен изникна въпросът къде ще учи той. Така срещнах съмишленици и започнахме да работим за утвърждаване на демократичния образователен модел в България. Още повече, че моят живот е отражение точно на подобен вид реализация. Аз в момента се занимавам с документално кино и без да имам образование в тази област, интересът и професионалното ми развитие през видео изкуство, инсталации, мултимедия за тетрални представления ме доведоха до киното. Имам участие и съм автор в знакови за българското документално кино проекти, като “Последните черноморски пирати”, “Защо ще е прекрасен този петък” и много други. Така, че за мен самият, образованието винаги е било в това да следваш сърцето си.

Учител съм по изящно изкуство и водя часове по дигитална обработка на изображения – с по големите учим Photoshop и други подобни програми.

За мен е интересно да работим с образите на децата, без да ги вкарвам в някаква рамка, без задължително цветовете да имат някаква форма, без непременно картината да има на всяка цена успешен резултат. Важен е самият творчески процес и как се случва той – дали ще е по-експанзивно, с разливане на боя, с викове, дали ще е много обрано на малък формат… За мен е важно да може в крайна сметка детето да работи с емоциите си, да се срещне с тях и да ги изрази на листа. Творенето е начин да се изразим и да срещнем другите. Това искам да усетят децата.

Предизвикателство! Като учител в свободна среда, където няма звънец, който да вкара децата в твоя час, си изправен пред това постоянно предизвикателство да бъдеш буден към интереса на всяко дете, да го усетиш и да успееш да го последваш. Това е магично и много силно като преживяване, тогава, когато виждаш учениците, които са там и творят, водени от вътрешната си мотивация и страст, но е нужна концентрация и дълбоко взаимоотношение. В момента, в който влезна в училище, аз съм там на 100%. Цялото ми съзнание е в децата – да ги видя, да ги чуя, да ги усетя. Да бъдеш така присъстващ не е лесно, но без това взаимодействието с децата не може да се случи пълноценно.

Децата. Взаимодействието с тях. Вдъхновяват ме останалите възрастни, с които работим. Вдъхновява ме процеса. Вярата в потенциала. Това, че правим нещо, което е на ръба на лудостта в нашия контекст, но то не просто се случва – то се развива, расте, променя, надгражда. Вдъхновява ме смелостта ни да правим това, смелостта на всички ни – деца, родители и учители!

Ами само едно ще кажа – днес сутринта синът ни беше станал преди нас и дойде да ме събуди облечен, защото искаше да тръгваме ВЕДНАГА към училище. Научи се, по незнаен за мен начин, да брои до хиляди, да чете… Той е на 5 и половина, за него е много важна играта, но виждам как в тази игра той учи. Вярвам, че когато стане на 7-8 ще може осъзнато да си постави цел и да я следва. И като родител за мен това е важно. Важно е детето ми да ходи с желание на училище. Щастлив съм, че това е така!

Със сигурност. Променя ме всеки ден. Не гледам на себе си като на завършен човек, а като на търсещ. Започнах да си позволявам на самия себе си повече неща – да изглеждам глупаво, да експериментирам, да бъда безстрашен, да се покатеря на високо, да падна, да опитам нещо различно, да изляза от зоната си на комфорт. Да бъда дете отново!

Нужно е да се променят нагласите на родителите, да има воля у законотворците, да се отървем от пагубни културни натрупвания. Ние сме израснали така – мен може да не ми е добре, но и на Вуте не му е добре. Нужно е да се научим да се доверяваме на собствените си деца и на това, което искат да правят. Защото техният интерес е това, което ще ги развива и води. Нужно е да приемаме децата за равноправни на нас личности. Да им даваме свобода да бъдат себе си.